Емоциите трябва да са на последно място в работата

Д-р Ваня Страхинова е завършила Му-София. Специалист е по образна диагностика в УМБАЛСМ „Пирогов“. Председател е на лекарската колегия в лечебното заведение.

Д-р Страхинова, как избрахте медицината за своя професия?

Откакто имам съзнание за себе си, съм искала да бъда лекар. И то много конкретно. Моят дядо беше лекар и един ден, попадайки в неговия кабинет се почувствах все едно съм си вкъщи, а съм била съвсем мъничка – била съм двегодишна. Моите родители са ми разказвали, че тогава съм казала, че искам да стана лекар. По-късно това желание изобщо не е било поставяно под въпрос. Нищо друго не ме е интересувало. Не знаех точно каква специалност. Имах интерес към вътрешните болести, покрай дядо ми. Много ме интересуваше и хирургията и по-скоро детската хирургия, но не тръгнах в тази област. В крайна сметка покрай един прекрасен човек, наш колега, който почина, д-р Георгиев, започнах като доброволен сътрудник. Така обикнах Образната диагностика и станах образен диагностик. Сега вече работя и с деца, това ми е субспециалността.

Какво най-много Ви вдъхновява в тази специалност?

За мен всеки случай, всеки образ, който трябва да анализирам е като пъзел, който трябва да подредя. Като математическа задача, която трябва да решиш. Тъй като това обаче не е суха материя, а са образи, които трябва да свържа с клиничната картина и информацията, която имам, за мен е супер интересно.  Работя с различни методи на образната диагностика , използвам ги ежедневно, сменям ги един с друг и допълнително ми става интересно какво в крайна сметка ще излезе - дали ще се окажа права. И в повечето случаи се оказвам.

Кои са различните методи, които ползвате?

Преди специалността се е наричала рентгенология, защото са били използвани само рентгенови лъчи като метод за получаване на образа. С развитието на медицината се появиха ултразвуковите изследвания, магнитно-резонансните изследвания и така специалността стана Образна диагностика. На Запад все още се нарича „радиология“, защото се има предвид, че се използват различни вълни, генерирани от различни източници. Използваме ултразвукови изследвания, магнитен резонанс, конвенционалните рентгенографии, контрастните изследвания, томографски изследвания, инвазивна образна диагностика.

Как децата понасят тези изследвания?

Най-малките деца, тези до 1 година, не се страхуват чак толкова много.  Понякога родителите са онези, които създават излишно напрежение. Най-често майките, провокирани от силното притеснение внасят смут, който не е полезен за детето и ситуацията. Разбира се, разговорът и обяснението за пореден път какво правим и защо го правим е полезно и дава резултат, макар че забавя процеса на диагностициране и лечение.

Родителите много се страхуват най-вече от ЯМР. Каква е причината за това, според Вас?

Може би заради думата „ядрен“. Там няма нищо ядрено. Образно казано става въпрос за един голям магнит, на който променяме мощността, измерваме как тя се променя и получаваме образ. Това е много лаическо обяснение, но би трябвало да е достатъчно, за да успокои родителите на деца, на които трябва да се направи такова изследване. Ядрено-магнитен резонанс е много старо название и ние вече почти не го използваме в практиката си. Наричаме го просто „магнитен резонанс“.

Кой е бил най-предизвикателния случай в практиката Ви?

Не мога да кажа кой е най-предизвикателният, но един от тях беше с възрастна жена със сърдечносъдови проблеми. При нея се оказа, че аортата е направила аневризма. Запазена е структурата на аортата, но около нея се е получил един голям тромб. Поради някакви причини, ние не знаем какви, тази съсирена кръв си беше направила местенце, от където да минава и тъй като е притискала хранопровода и беше направила язва. Жената нямаше никакви други оплаквания освен, че повръща и изхожда кръв. Започнахме изследвания и в един момент ендоскописта, който гледаше хранопровода видя, че нещо не е наред. Тогава, като разбрах, че е имала стара аневризма, се сетих, че може да е станало нещо от нея. Направихме скенер и се видя. За съжаление жената беше много възрастна и не можа да преживее това състояние.

Как се справяте със смъртта на пациентите?

Трудно. Мъчително е, особено с пациентите, които са били тук по-дълго време. Колкото и да не ти се иска, се привързваш емоционално. Особено пък с децата е много тежко. После ги мислиш, сънуваш ги… Но по някакъв начин намираш сили да преодолееш и това. Трябва да подкрепиш и родителите, и близките. Много е трудно да им кажеш какво точно се случва с пациента. Понякога колегите не знаят точно, но когато дойдат при нас, вече няма никакво място за съмнение. И как да му кажеш на човека? Много трудно се намират думи.

Има ли емоционален момент, който да Ви е променил?

Да, има. Бях постъпила на работа току-що. Докараха в шокова зала едно младо момиче, което даже нямаше 18 години. Беше в клинична смърт. То е паднало, както е вечеряло с родителите си. Такова нещо не съм виждала - цялата шокова зала се събра, никой не излиза, всички бяха притихнали. И гледаш как реаниматора се бори да й възстанови сърдечната дейност, правят й обдишвания, вливания. Аз страшно се притесних за нея, много близко го почувствах това дете. Такъв рев му ударих. После обаче разбрах, че тя всъщност е била в това състояние от свръхдоза. Направила си е дозата вкъщи и седнала да вечеря. Това беше моментът, в който разбрах, че не трябва да допускам никакви емоции в работата си. Мисълта ти трябва да е свързана само с конкретното състояние на пациента, чувстването ще го оставиш за накрая.   

В „Пирогов“ вече работят психолози с лекарите. Това помага ли?

Да, особено при конфликтни ситуации, винаги можеш да получиш помощ. От огромна полза са да ни обяснят какво точно се случва, защото не винаги разбираме правилно дадена ситуация.

Защо избрахте „Пирогов“?

Защото е много динамична болница, а това отговаря на моя темперамент. Колегите са изключителни. Работила съм и в други болници и категорично мога да кажа, че тази няма нищо общо с другите. Там нещата текат много по-бавно и по-спокойно. Тук си много независим.Тук перфектно свършената работа на някой професор може да зависи от бързата реакция на някой специализант в друго отделение. Така че отношенията са много по-лесни, няма дистанция между отделните специалисти, независимо от титлите, които имат. Мога да кажа, че сме като едно голямо семейство.

Мислила ли сте да практикувате в чужбина?

Да, но съм свързана със семейството си и останах тук. Живяла съм в чужбина и много-много не ми харесваше. Ходила съм и на специализации, затова със сигурност мога да кажа, че моето място си е в България. Хубаво е да отидеш малко, да се понаучиш и да се върнеш.

Как се справяте с натоварването?

С чисто физически труд. Или ще чистя, ще подреждам нещо, или ще работя в градината. При родителите ми имам голяма градина и там се заравям в цветята. Това с годините обаче се оказа, че е ми недостатъчно и започнах да се занимавам с йога. Това ми дава възможност да се фокусирам за 45 минути или час, да си освободя съзнанието и да си почина. Понякога е трудно да се изправиш, когато си сринат, но силният човек намира начин да го направи.

Снимка: Надежда Ненова