Д-р Георги Желев: Работя в сплотен, млад екип, в който има искрени приятелства

При нас никой не казва "Това не е моя работа", а пита има ли нещо, което трябва да се свърши, казва още хирургът

Д-р Георги Желев завършва медицина в МУ - София през 2005 г. и придобива специалност "Хирургия" след специализация в УМБАЛ "Царица Йоанна  - ИСУЛ". Професионалните му интереси са в областта на миниинвазивната и лапорасокпоската хирургия. 

Придобива научна и образователна степен "доктор" след защита на дисертационен труд на тема „Лапароскопско лечение на заболяванията в хепатопанкреатобилиарната зона”с научен ръководител акад. Дамян Дамянов.

В момента е част от екипа на Клиниката по хирургия към Клиничен център по гастроентерология в УМБАЛ "Царица Йоанна - ИСУЛ".  

Д-р Желев, как избрахте да се посветите на медицината?

Още като ученик в 10-ти клас в гимназията реших, че медицината ме привлича, стана ми интересно устройството на човешкото тяло и всичко, свързано с изучаването му. Колкото повече навлизах в тази материя, толкова повече ми се искаше да задълбочавам знанията си, да откривам нови неща. Има и друга причина – моята майка е лекар, това също изигра роля за избора ми.

А как решихте, че точно хирургията е Вашата специалност?

Хирургичните специалности винаги са ме привличали, защото в тях резултатът е видим, ясен, той е пред очите веднага, не може да остане незабелязан. В хирургията ме привличат динамиката, разнообразието. И това, че се работи и с главата, и с ръцете!

Кои са Вашите учители, на които дължите най-много за формирането си като специалист?

На първо място акад. Дамян Дамянов. За мен той е много повече от учител в тясно професионалния смисъл на тази дума. Каквото и да кажа за него и за ролята му в моето изграждане, ще бъде малко – той ме научи да мисля и да анализирам, да подреждам и да систематизирам, да бъда взискателен и критичен към себе си. Научил съм много и от д-р Петър Първанов, проф. Бойко Коруков, проф. Николай Пенков.

Какви качества трябва да притежава един лекар, за да стане добър хирург?

Да има силна воля, да бъде търпелив към несгодите и да бъде готов да се сблъска с много препятствия по пътя. Да е готов за много лишения – много повече от това, което си представя в началото. Да загуби приятели.

Също така мисля, че е важно да формира у себе си любознателност, посветеност и човеколюбие.

За нас, лекарите поставянето на диагнози е професия, назначаването на лечение също, за пациента обаче не е същото.

Той е в стрес и ние трябва да съумеем да му обясним какво го очаква, как искаме да направим всичко, на което сме способни, за да му помогнем. Трябва да умеем обаче да говорим и за рисковете, защото в медицината и особено в хирургията винаги има риск, има и грешки.

Ние, хирурзите се сблъскваме и с обричащи диагнози, това също е част от ежедневието ни. И се изисква особено умение и особен кураж, за да говорим по този въпрос с болния и близките му.

Какво е усещането, когато загубите пациент?

Малко е да се каже, че е изключително неприятно. Винаги се питам дали съм взел правилното решение, дали съм направил всичко, дали е бил възможен друг подход, до каква степен моята намеса е ускорила края му...

Как се промени хирургията през последните години – като възможности, методи, ниво на риск?

Промени се много и продължава да се променя с бързина, която на моменти е трудно да бъде осъзната и осмислена. Преди 17-18 години, когато навлизах в тази специалност, миниинвазивните колоректални операции бяха изключение. Днес 80% от всички интервенции, които правим в нашата клиника, са лапароскопски. Хирургията става все по-технологична и все по-технократска. Все по-голям дял ще имат и роботизираните операции.

Развитието е толкова голямо и значимо, че понякога промените идват със седмици, дори не с месеци.

В нашето съвремие сме облагодетелствани от бързия достъп до нова информация – вече не ходим в библиотека, не поръчваме статии по пощата и не чакаме месец, за да ги получим. Можем просто да влезем в интернет и да достигнем за минути до онова знание, което ни е необходимо. А то остарява толкова бързо в наши дни, че съвсем скоро се оказва, че отново нещо се е променило.

Какво Ви прави щастлив в професионално отношение?

Това, че работя в силен и сплотен млад екип, в който има изградени искрени приятелски отношения. При нас никой не казва „Това не е моя работа“, вместо това питаме има ли нещо, което трябва да се свърши.

Кои са любимите Ви занимания за свободното време?

То е толкова малко... Обичам да бъда със семейството и децата си. Правим планински преходи, харесва ни да бъдем в планината. Играя тенис, карам ски. Обичам и да се виждам с приятели, ценя много моментите, които мога да прекарам с тях.

Кое е любимото Ви време от денонощието?

Вечерите, когато е тихо и спокойно, но и ранната сутрин най-вече. Смятам, че мъжът трябва да става рано! Не в 9-10 часа, а рано. Тогава започва денят, тогава се върши сериозна работа.

Какво искате да пожелаете на младите лекари, които сега тръгват по пътя към голямата хирургия?

Да имат търпение и желание за работа. Да имат дързост и да работят над себе си, да се усъвършенстват и да вървят смело напред.