Д-р Роси Михнева: Харесва ми динамиката на кардиологията

Независимо колко години работиш, тази специалност винаги дава нови неща, които да учиш

Д-р Роси Михнева завършва медицина през 2019 г. в Тракийски университет - Стара Загора. През 2025 г. придобива специалност по кардиология и е част от екипа на Клиниката по кардиология към УМБАЛ „Бургасмед“ . Провежда прегледи и в ДКЦ „Бургасмед“, включително и с направления.

Нейните интереси са свързани с диагностиката и лечението на пациенти с хронична сърдечна недостатъчност, исхемична болест на сърцето, ритъмно–проводни нарушения, кардиомиопатии; диагностика и проследяване на пациенти с вродени сърдечни малформации; интензивно проследяване и лечение на пациенти с остър коронарен синдром; образна диагностика на сърдечносъдовите заболявания.

Д-р Михнева, как избрахте медицината за своя професионална съдба?

Никога не съм си представяла, че ще бъда нещо друго. Израснах с медицината и с примера на хора, за които да бъдеш лекар означаваше да си там, когато някой има нужда от теб. И майка ми, и баба ми са лекари, и двете със специалност кардиология, а баща ми също работеше в болница – като инженер. Така че медицината по един или друг начин винаги е присъствала в ежедневието ни. Именно от майка ми и от баба ми съм наследила желанието да лекувам, да помагам и да се боря за живота на пациентите си.

Родена съм и съм израснала в Нова Загора. Градът е малък, болницата също не е голяма, но в детските ми очи тогава изглеждаше като едно огромно и изключително интересно място. Израснах, слушайки безброй разкази от ежедневието на родителите ми, а когато се налагаше, прекарвах време и в болницата или в лекарските кабинети.

Случваше се в почивен ден да повикат майка ми по спешност за консултация и понякога линейката идваше да я вземе директно от дома ни, за да не се губи време. Аз се качвах отпред и онези пет-десет минути до болницата ми се струваха истинско приключение – всичко беше толкова интересно и вълнуващо.

Кога взехте решение да станете кардиолог?

Изборът на специалност също дойде някак естествено – сякаш винаги съм знаела, че ще бъде кардиология. Разбира се, трудно бих могла да кажа, че семейната среда не е оказала влияние. Още от дете това беше специалността, за която най-често се говореше около мен. С времето кардиологията се превърна от нещо познато, в мой собствен професионален интерес.

По време на студентските ми години имах кратък период, в който се колебаех между кардиологията и педиатрията. Харесвах педиатрията и работата с деца, но това колебание не продължи дълго. Когато започнах да навлизам по-сериозно в клиничните дисциплини, разбрах, че именно кардиологията е областта, която истински ме увлича.

За мен тя винаги е била изключително интересна специалност, защото съчетава много различни неща – клинично мислене, образна диагностика, физиология, работа в спешни ситуации и възможност за много бързи и конкретни решения. Сърцето е орган, при който понякога буквално виждаш патологията пред себе си – на електрокардиограмата, на ехокардиографията, в хемодинамиката – и трябва да свържеш всички тези елементи, за да стигнеш до правилното решение.

Харесва ми и динамиката на кардиологията. Има моменти, в които трябва да действаш за секунди, и други, в които един сложен пациент изисква много задълбочено мислене и проследяване във времето. А може би най-хубавото е, че независимо колко години работиш, специалността продължава да те предизвиква и да ти дава нови неща, които да учиш.

Кои бяха Вашите първи учители в специалността? Кои техни уроци ще запомните като най-значими и важни за формирането Ви като личност и лекар?

Двама са най-важните за мен учители в професионалното ми развитие. Първият, разбира се, е майка ми – д-р Маргарита Михнева. Имах привилегията през първите две години от специализацията си да работя заедно с нея и именно от нея получих първите си истински уроци в кардиологията. Съвсем различно е да видиш своята майка като лекар – в отношението към пациентите, в начина, по който взема решения, в отговорността, която носи.  

Вторият човек е доц. д-р Лиляна Мирчева, началник на Клиниката по кардиология в УМБАЛ „Бургасмед“, с която имам щастието да работя вече повече от четири години. Тя е човекът, който продължи да ме изгражда като кардиолог, който ми даде възможност да се развивам и който продължава да поставя пред мен все по-високи изисквания.

И двете винаги са вярвали в мен, напътствали са ме и са ме насърчавали да вървя напред. Един от най-важните уроци, които съм получила от тях, е дисциплината. Научиха ме, че в нашата професия талантът и знанията не са достатъчни, ако зад тях не стоят постоянство, отговорност и огромно количество работа.

Безкрайно съм им благодарна за доверието, за подкрепата, за всеки съвет и всеки урок – включително и за забележките. Понякога именно тях помним най-дълго и от тях научаваме най-много.

А може би най-важното, което съм видяла и в двете, е как изглежда човек, който върши работата си с истинско желание и отдаденост. Това е примерът, който бих искала да следвам през целия си професионален път.

Разкажете за първите си стъпки като кардиолог в УМБАЛ „Бургасмед“. Какви са впечатленията Ви от потока пациенти, които търсят помощ – навреме ли идват, с какви оплаквания най-често?

Част съм от екипа на Клиниката по кардиология в УМБАЛ „Бургасмед“ от около две години. Пациентите, които търсят помощ при нас, са с много разнообразна патология – от артериална хипертония и ритъмни нарушения до остра и хронична сърдечна недостатъчност и остри коронарни синдроми.

За съжаление, възрастовата граница постепенно се разширява и все по-често срещаме млади хора със сърдечносъдови проблеми. Част от пациентите търсят помощ навреме, но все още има и такива, които неглижират симптомите си или отлагат прегледа до момента, в който състоянието им значително се влоши.

Затова смятам, че освен лечението, много важна част от нашата работа остава профилактиката – пациентите да познават рисковите си фактори, да не подценяват симптомите и да търсят медицинска помощ навреме.

Какъв съвет бихте дали на онези, които пренебрегват притеснителни симптоми и късно се озовават в лекарския кабинет?

Бих ги посъветвала да не отлагат и да не подценяват сигналите, които тялото им дава. Симптоми като болка или тежест в гърдите, задух, сърцебиене, необичайна умора, загуба на съзнание или рязка промяна в артериалното налягане заслужават внимание и своевременна лекарска оценка.

В кардиологията времето много често е решаващо. Виждаме пациенти, при които по-ранното търсене на медицинска помощ би могло да предотврати сериозни усложнения. Не всеки симптом означава тежко заболяване, но е много по-добре да бъде оценен навреме, отколкото да бъде пренебрегнат.

От кои принципи се ръководите в общуването с пациента? А какво Ви носи най-голямо удовлетворение?

За мен доверието между лекар и пациент е изключително важно. Старая се да бъда откровена с пациентите си, да ги изслушвам и да им обяснявам на разбираем език какво се случва и какво предстои. Зад всяка диагноза стои човек, който често е притеснен и има нужда не само от лечение, но и от спокойствието, че някой действително се грижи за него.

Най-голямото удовлетворение, разбира се, е да видя резултата от работата си – пациент, който е дошъл при нас в тежко състояние, да си тръгне подобрен и спокоен. А когато след време се върне само за контролен преглед и каже „Добре съм“, това е може би най-хубавата част от професията.

Модерната медицина налага мултдисциплинарния подход като път към бърза и точна диагноза, респективно – адекватно и навреме назначено лечение. Кое според Вас трябва да бъде водещо в контакта с Ваши колеги от други специалности, когато се налага консултация заради сложен случай или спешна ситуация? Кои качества цените най-много у колегите си?

Съвременната медицина все повече е екипна работа и при сложните пациенти рядко една специалност може да даде всички отговори. За мен водещи са добрата комуникация, взаимното уважение и готовността да чуеш и приемеш гледната точка на колега от друга специалност. В крайна сметка всички имаме една и съща цел – най-доброто решение за пациента.

У колегите си най-много ценя професионализма, отговорността и способността да запазят спокойствие в трудна ситуация. Ценя и хората, които не се страхуват да кажат „не знам“ или да потърсят второ мнение. Според мен това не е слабост, а белег на професионална зрялост – в медицината никой не може и не трябва да знае всичко.

В личен план кои са любимите Ви занимания за свободното време? Как си почивате най-добре?

Свободното време никога не е толкова, колкото ми се иска, затова се старая да го прекарвам с хората, които обичам – семейството и приятелите ми. Обичам разходките и пътуванията, а хубавата книга или добрият филм винаги са чудесен начин да се разтоваря.

За мен добрата почивка невинаги означава просто да не правя нищо. По-скоро е възможност да сменя ритъма, да се откъсна за малко от динамиката на ежедневието и да отделя време за хората и нещата, които обичам. Това е начинът ми да се заредя и да се върна към работата с нова енергия.

Кой житейски принцип се стараете да отстоявате винаги и при всички обстоятелства в работното ежедневие?

Старая се да не правя компромис със съвестта си и с отговорността, която нося към пациента. В медицината невинаги всичко зависи от нас и невинаги изходът е този, който бихме искали, но за мен е важно в края на деня да знам, че съм направила всичко, което е било по силите ми.

Вярвам и в нещо много просто – да се отнасяш към хората така, както би искал да се отнасят към теб или към твой близък. Опитвам се да не забравям това дори в най-натоварените дни, защото зад диагнозата и изследванията винаги стои човек, който ни е поверил здравето си.

Какво бихте искали да пожелаете на онези от тях, с които заедно посрещате радостите и трудностите всеки ден?

На колегите си бих пожелала преди всичко да бъдат здрави и да запазят желанието, с което са избрали тази професия. Работата ни невинаги е лесна – има тежки дни, трудни решения и моменти, които остават с нас дълго след края на работния ден. Именно тогава най-силно усещаме колко е важно да имаме добър екип до себе си.

Пожелавам им да продължаваме да се подкрепяме, да се учим един от друг и да не губим удовлетворението от малките и големите победи, които преживяваме заедно. И колкото и натоварено да е ежедневието ни, да не забравяме защо сме избрали медицината – заради хората, на които можем да помогнем.