Д-р Яна Петрова: Чувството, че си помогнал, че даден пациент е жив благодарение на теб, е най-голямата награда

Д-р Яна Петрова е неврохирург в УМБАЛ и ДКЦ „Софиямед“. Има повече от 10 години медицински опит. Завършва Медицинския университет в София през 2012 г. Специализира неврохирургия в УМБАЛ Софиямед от 2013 г., където работи и до днес. Специалност неврохирургия придобива през 2020 г. Има проведени обучителни курсове в Австрия, Холандия, Чехия, Хърватска, Испания; Членува в Българско дружество по неврохирургия и Европейска асоциация по неврохирургия (EANS). Участва в множество международни конгреси и семинари по специалността. Специален интерес проявява към гръбначната неврохирургия и невротравматологията.

Д-р Петрова, с какво Ви привлече неврохирургията?

Ще излъжа ако кажа, че съм от онези оптимисти-мечтатели, които от деца искат да се занимават с медицина. Като дете играех футбол с момчетата и мечтаех да стана детектив. Но с възрастта помъдрях и благодарение на добрите ми възможности по химия и биология, влязох в Медицинския университет. Чак тогава усетих, че моето призвание е да съм лекар.

Колелото на съдбата ми се завъртя, когато случайно в трети курс попаднах на среща на кръжока по неврохирургия. Там неврохирурзи и студенти обсъждаха случаи и операции, които ми се сториха космически. Казах си: „Искам да съм като тях“. В следващите годините от следването ми, тайничко знаех, че това е моят път, въпреки че тогава все още жените хирурзи бяха рядкост. Малко преди да се дипломирам започнах да доброволствам в Отделението по неврохирургия на УМБАЛ „Софиямед“, където и останах.

Вие сте един от най-младите специалисти в Неврохирургичната клиника на УМБАЛ „Софиямед“. Какво ще запомните от годините си на специализация в нея?

Трудно мога да изброя с думи всички емоции, които съм преживяла в клиниката. Всъщност, аз съм част от нея почти от самото й създаване. Изградихме страхотен екип, срещнах невероятни лекари, които и до днес са пример за мен и в професията, и в живота.

Промени ли се потокът пациенти през годините?

Спектърът на неврохирургичните заболявания, с които се срещаме е доста константен. Въпреки това,подходът към тях търпи динамика. Например, голяма част от съдовите заболявания на мозъка вече се лекуват ендоваскуларно, ние оперираме такива пациенти все по-рядко. По-достъпната и точна образна диагностика днес от друга страна разшири кръга на пациентите с гръбначни заболявания, с които се срещаме, както и подходите за тяхното лечение.

Навреме ли търсят пациентите консултация с неврохирург или по-често чакат да „опре ножа до кокала“?

За съжаление по-скоро е второто. От една страна масовата профилактика в България е на унизително ниско ниво – тежки заболявания се откриват твърде късно, в напреднал стадий, когато и нашите възможности да помогнем са вече минимални. В здравната ни система профилактичните прегледи са слабо застъпени, а и самите пациенти не са възпитани да се преглеждат профилактично. Да не си познаваш личния лекар и да не си постъпвал никога през живота си в болница все още е повод за гордост сред хората. Обикновено срещам такива изказвания от пациенти в краен стадий на онкологични заболявания.

От друга страна стои страхът, който забавя лечението на пациенти с диагностицирани заболявания – хората трудно възприемат идеята за мозъчна или гръбначна операция, много по-склонни са, примерно, на коремна такава. А рисковете при нея не са по-малко.

Кои според Вас са най-впечатляващите и иновативни подходи, които промениха облика на тази специалност през годините?

Както при всяка хирургична специалност, тенденциите и в неврохирургията са за минимално инвазивни интервенции – малки, щадящи околните тъкани достъпи, съхранение на нормалната функция на нервните структури, роботизирана хирургия. Като се абстрахираме от чисто техническото развитие на неврохирургията – идеята за съхранение или подобряване качеството на живота на пациента за мен е най-ценното достижение.

Вече не е достатъчно да направиш сложна многочасова операция и да отстраниш, да речем, тумор. В миналото, предвид сложността на дисциплината, е било приемлив резултат пациентът да преживее операцията. Днес е задължително, ако оперираш, да помогнеш след операцията пациентът да има по-високо качество на живот отколкото преди нея. Новите технологии ни помагат при планирането и по време на самата операция, за да сведем до минимум риска от поява на следоперативен неврологичен дефицит. Все пак основен принцип в медицината е „Primum non nocere” („Преди всичко не вреди“)

Имат ли място консервативните методи на лечение, по-различни ли са те отколкото в близкото минало?

Това важи в най-голяма степен за дегенеративните заболявания на гръбначния стълб. Нашият екип винаги първо подхожда консервативно, когато това е възможно. Към операция прибягваме, когато са изчерпани всички възможности на консервативното лечение. Разбира се, тук изключвам спешните състояния и злокачествените заболявания, при които оперативната интервенция не бива да се отлага.

Голям процент от пациентите с дискови хернии, например, могат да бъдат успешно лекувани и консервативно. В близкото минало основен критерий при подбор на пациентите за оперативно лечение е бил размерът на дисковата херния, докато днес решението е много по-комплексно и включва както характеристиките на самата херния и клиничната картина, така също очакванията на пациента и неговия начин на живот.

Имате ли особено комплицирани случаи на пациент или пациенти, при които лечението е изисквало по-трудно вземане на решение и по-специфичен подход?

Разбира се. В такива случаи често се налага да работим съвместно с колеги от други специалности, както при планирането на лечението, така и при неговото осъществяване. Вземането на решение за конкретно лечение е строго индивидуално при всеки пациент. Освен че планът за лечение се прецизира в началото с поставянето на диагнозата, често изисква гъвкавост в хода на самото лечение. Заболяванията, които лекуваме са тежки, а пациентите доста често с много придружаващи заболявания и специфични нужди. Всичко това трябва да се вземе предвид. Не можем да си позволим да лекуваме само мозъка, докато другите системи в организма страдат. Затова и изискванията към нас ежедневно са много големи. Битката е за всеки отделен пациент.

В личен план носи ли Ви удовлетворение избора на специалност?

Медицината и особено хирургията не е сфера за изява за хора, които не изпитват удовлетворение от нея. Ако водещото при избора й е егото или романтичната представа, която киното ни налага, професията се превръща в една безкрайна мъка за лекаря, за семейството му, за пациентите. Неврохирургията е физически тежка работа - оперативните интервенции понякога траят повече от 6-8 часа, често са под рентгенов контрол, заради което носим тежки оловни престилки, не се храним и не пием вода през тези часове. Но по-тежка е психически – тежи болката от загубата на пациент и възложените от близките надежди за спасение на безнадеждно болен.

Да бъдеш част от това си струва, само ако е твое призвание, ако гориш в работата си. Тогава изпитваш и удовлетворението. Чувството, че си помогнал, че даден пациент е жив благодарение на теб, е най-голямата награда.

Кои са любимите Ви занимания за свободното време?

Прекарвам време с двамата си синове, обичам да пътуваме – винаги съм се стремила да изградя както себе си така и тях като космополитни личности. Обичам много и да спортувам. Обожавам да тичам сред природата. Ходя по любителски състезания, които ме откъсват от тежкото ежедневие и ме срещат с приятели. Обичам да се предизвиквам, затова участвам както на класически маратони, така и на ултрадълги бягания (над 50-100 км). Усещането по време на такова изпитание е несравнимо – човек преминава през всички възможни състояния на духа – един малък катарзис, който ако завърши с успешен финал, те кара да се чувстваш прероден.

Кои ценности като човек и лекар се стремите да отстоявате винаги и при всички обстоятелства?

Когато човек напредва по своя жизнен път, осъзнава, че класическите общочовешки ценности, които може да са ни се стрували абстрактни и смешни като деца, са най-важните. За мен е от съществено значение да запазя морала си както в работата, така и в живота – да вземам правилните решения, а не тези, които биха довели до някаква лична изгода. Честността и емпатията са също фундаментални за мен. Да имаш куража да наречеш нещата с истинските им имена, но и да покажеш на пациента разбиране и съпричастност. Нима при най-тежките случаи в нашата професия това не е най-важното, а понякога и единственото, което можем да направим за тези хора?

Какво искате да пожелаете на колегите си, с които заедно посрещате трудностите и предизвикателствата всеки ден?

Пожелавам на всички здраве и сили, за да можем да се справяме с всички предизвикателства, сплотеност и сърдечност, за да съхраним прекрасния екип, който изградихме. И също така доза лудост и сляп оптимизъм, които да ни помогнат никога да не се отказваме от битките си, дори когато изглеждат безнадеждни, защото чудеса, макар и рядко, се случват.