За смъртта, за живота и изгубването в превода…

Проблемите, касаещи здравния сектор, са сред любимите за „упражнения“ по тълкувания въпроси както на политиците, така и на обществото като цяло. На първите, защото те често се явяват една от най-подходящите за политически обвинения, но и за дивиденти теми, а на вторите, защото почти всеки у нас, било поради челен сблъсък с проблемите в сектора, било поради сбъркано чувство за компетентност, се чувства експерт в лабиринтите на здравната система. Когато към това обаче се добави и погрешна медийна интерпретация по даден въпрос, бурята в чашата рязко прелива, оставяйки след себе си горчив вкус и благодатна почва за поредни спекулации.

Конкретният пример в тази насока е от средата на май, когато току-що встъпилият в длъжност заместник-здравен министър и един от най-видните анестезиолози у нас д-р Мирослав Ненков коментира ситуацията на мозъчната смърт при пациенти – ситуация, с която се е сблъсквал многократно поради естеството на работата си и която със сигурност познава в детайли. Поводът за изказването му бе съществуващият у нас според него законов вакуум, касаещ момента след констатирането на мозъчна смърт. То обаче стана повод за редица интерпретации, всяка от които хвърляше сянка на съмнение във все още несигурния тласък в развитието на донорската култура в България.

Ето какво каза заместник-министър Ненков в ефира на Дарик радио на 12 май: „Едно от нещата, които много ми се иска да направим, което ще бъде обаче много трудно и не знам дали ще мине (…) има един вакуум в законодателната система, в областта на органното донорство. Като се определи мозъчната смърт, говорили сме многократно, по тежка и сложна процедура, която не е възможно да бъде злоупотребено, тоест не може да бъде обявен човек в мозъчна смърт ей така, защото просто на някой му е минало през ума. Този човек става донор. Какво става обаче, ако се влошат медицинските показатели? Ето, сега е 8:16, сега подписваме протокола за мозъчната смърт на 12-ти… Подписваме протокол за мозъчна смърт в 8:16 на 12-ти. Това е датата и часът на смъртта на този човек, официално. Обаче сърцето му, черният му дроб, бъбреците му продължават да работят. Работи всичко друго, освен мозъкът. Ако този човек не бъде експлантиран до понеделник, това тяло какво ще бъде в петък следобед, в събота, в неделя? Няма яснота какво се случва. От една страна има издаден документ от болницата, който се нарича съобщение за смърт, който в рамките на 48 часа трябва да бъде представен, за да се издаде смъртен акт. От друга страна обаче сърцето му бие на този човек. И примерно роднините не са съгласни да бъде експлантиран. Това е вакуум. В западния свят са го решили този въпрос, няма нужда нищо ние да измисляме. В момента, в който се докаже мозъчната смърт, в случай, че има отказ от донорство, се спира животоподдържащата техника“. 

Впоследствие, пояснява д-р Ненков, тази промяна би помогнала както на работата на лекарите, така и близките, защото „ние не можем да си представим какво чувстват хората, на които отиваш и им казваш – гледай сега, мозъкът му не работи, край, това е. Спираме му апарата“. „В западния свят координаторите, такива като мен, им казват: Той е в мозъчна смърт, вашият близък, по тази и тази причина, доказано е по този и този начин. Искате ли да бъде донор? Те казват – не, близките, и те казват – чудесно, изключваме му апарата. И никой не води разтревожени репортери в болниците, за да снимат как са спрели апарата на някой човек“, посочи заместник-здравният министър.

Резултатът от това злополучно интервю на д-р Ненков обаче беше именно серия репортажи и заглавия с назидателен тон за поставени ултиматуми от страна на здравните власти, сред които „Смърт при отказ да се дарят органи“ и подобни. Естествено, след тях д-р Ненков бе принуден да се обяснява като ученик за това какво искал да каже, а внушенията при част от репортажите дори бяха официално опровергани от ресорното ведомство. Със сигурност горчивият вкус от тях и погрешната представа в недотам запознатите със смисъла на донорството хора у нас, остана.

Всичко това ни подтикна да потърсим мнението на адвоката по медицинско право Мария Шаркова с въпроса мъртъв ли е човек в мозъчна смърт.  

„Мозъчната смърт е дефинирана много ясно в Наредбата за медицинските критерии и реда за установяване на смърт като трайно и необратимо спиране на всички функции на главния мозък. Тоест, това състояние на пациента не би могло да се подобри и което всъщност означава действително смърт. Така, както когато сърцето спира да работи и ЕКГ-то ще покаже права линия, образно казано при тези ситуации и мозъкът показва права линия. Мозъчната смърт се установява според определени обективни критерии от специална комисия от лекари, съставена със заповед на управителя на лечебното заведение. При това тази комисия трябва да вземе решението единодушно, тоест ако по някаква причина едно от изследванията не е категорично или един от тези специалисти не е категоричен дали е настъпило това необратимо умиране на мозъка, няма да последва установяването на мозъчна смърт“, посочи тя. Шаркова отбеляза, че установяването на мозъчната смърт е много сложен процес и по никакъв начин не би следвало решенията на комисиите да се подлагат на съмнение. „В последните дни с притеснение чета разкази, които се разпространяват в социалните мрежи, за хора, които са се събудили от мозъчна смърт. Няма такива случаи – случаите на възкръснали хора са само в Библията и са два“, отбеляза тя. Случаите на възстановяване на пациентите от тези разкази, са на хора в кома или в някакво продължително вегетативно състояние, но не и в мозъчна смърт, категорична бе тя. „При мозъчна смърт човек е мъртъв и никъде по света този факт не се оспорва, така както не се оспорва фактът, че човек, чието сърце е спряло да бие, е мъртъв. Може би притеснението на хората произхожда от чисто психологически ефект – да виждаш пред себе си човек, който макар и с помощта на машини диша и сърцето му бие. Това обаче се случва единствено чрез апаратурата, а не защото той е жив“, допълни адвокат Шаркова.

Независимо от успокоенията на редица специалисти, че никой не би принудил близки на човек в мозъчна смърт да дарят органите му, поставяйки каквито и да е било ултиматуми пред тях, усещането за нещо нередно и за поставяне на ултиматуми остана. Подобни погрешни интерпретации на така деликатни, но и показателни за нивото на обществото ни теми, обаче рискуват да спрат тласъка на донорството в България, с който определено можем да се похвалим в последните години. А едно залитане в грешната посока днес може да коства живота на някой друг утре. Някои от онези над 1100 българи, които към момента чакат с надежда своето ново сърце, бъбрек, черен дроб… И за които всяка една грешка „в превода“ може да е фатална. И да увери онези над 2700 други, които към март 2017 г. са посочили изрично, че не биха искали техни органи, тъкани или клетки да помогнат на някого, че са взели правилното решение.