Зехра Ходжова: Обичам работата си, в нея всеки ден имаш възможност да помогнеш на някого

Почетно отличие за дългогодишна всеотдайна служба и 50 години вярност към професията получи медицинската сестра Зехра Ходжова от Кардиологично отделение на МБАЛ – Пазарджик. Тя е назначена в болницата през септември 1975 година във Второ вътрешно отделение. Всеотдайна към работата и колегите си, строга, но справедлива, през годините тя е предала знанията и опита си на много медицински сестри.

Колегите ѝ от Кардиологията я наричат „нашата Зара“, обичат я, уважават я и продължават да разчитат на нея. Тя е била ангел хранител за хиляди пациенти, преминали през Интензивния сектор на Второ вътрешно и Кардиологично отделение.

Самата Зара не е имала лек живот. Най-дългото ѝ дежурство преди години продължава 54 часа. Казва, че и на 74 години все още има сили да работи и изпълнява с желание и хъс служебните си задължения.

Как избрахте професията на медицинската сестра?

Аз съм от град Пещера. Още като ученичка исках да стана медицинска сестра. Бях чувала за тази професия от своята леля, която живееше в Турция и на която съм кръстена. Баща ми обаче казваше, че момичетата не трябва да учат и аз трябваше да започна работа в обувния завод, преди дори да съм навършила 18 години.
Поради тази причина завърших вечерна гимназия, а след това подадох документи да уча за медицинска сестра в Медицинския институт „Мара Малеева“ в Пловдив.

Като студентка имахте ли притеснения от игли, манипулации, кръв?

На мен ми харесваше да бъда медицинска сестра. Справях се много добре. Харесваха ми оперативната техника и анестезиологията. Бях в такъв курс и ходех повече в хирургичните отделения. Завърших института през 1975 година. Исках да остана да работя в Пловдив, но по разпределение трябваше да започна работа в Пазарджик. Бях назначена в Окръжна болница.

Какво си спомняте за първия си работен ден?

Първият ми работен ден беше на 1 септември 1975 година. Тогава главна медицинска сестра на болницата беше Александра Крайчева. Казах ѝ, че искам да работя като операционна сестра в Хирургично отделение, но тя ми обясни, че там няма свободно място и бях разпределена в УНГ отделение.

Излизайки от кабинета ѝ, срещнах моята състудентка Спаска Лазарова, която ми каза, че е разпределена във Второ вътрешно отделение. Реших и аз да попитам дали не мога да работя там. Върнах се при главната сестра и ѝ казах, че избирам това отделение. Преместиха ме и започнахме работа седем нови медицински сестри. Началник на отделението тогава беше д-р Жеков.

Още на втория ден трябваше да остана сама на нощно дежурство, защото много сестри не бяха издържали на натоварването и бяха напуснали. Отделението беше пълно – имаше 75 пациенти, за които трябваше да се грижа цяла нощ. Тогава нямаше абокати и системите се поставяха само с игли. Когато се измъкнеха, непрекъснато трябваше да ги поставяме наново.

Това ли беше най-тежкото Ви дежурство?
Никога няма да забравя това дежурство. Още помня една от пациентките. В шеста стая, на второто легло, беше настанена жена със сърдечно заболяване, която беше в много тежко състояние. Цяла нощ ѝ включвах системи. В края на дежурството тя почина и така още на първото си нощно дежурство се сблъсках със смъртта. Тогава бях едва на 23 години. Разплаках се и много се разстроих. Казах си: „За какво ми е тази работа? Цяла нощ работиш, а накрая пациентите умират…“ Няма да забравя тази нощ, докато съм жива.

Но не сте се отказали тогава. Искали ли сте да се откажете от тази работа?

Не съм от хората, които се плашат от трудностите. Това само ме амбицира още повече и реших, че трябва да бъда още по-отдадена на пациентите, а не да се отказвам. Имаше и млади болни, които бяха спасени. Именно това ми носеше и продължава да ми носи удовлетворение – че съм си свършила добре работата. Винаги съм се стремяла да бъда полезна на хората.

Да си призная, имам проблем с тембъра на гласа и когато човек не ме познава, може да си помисли, че му се карам. Но пациентите, които вече ме познават, казват, че съм строга, но справедлива.

Колко време останахте във Второ вътрешно отделение?

Имах много тежък период в живота си. Загубих брат си и трябваше да поема грижите за неговите момчета, както и за болната ми сестра. Поради тази причина през 1995 година заминах да работя в турския град Бурса, където в продължение на пет-шест години работих в частни клиники. Нямах право на личен живот – трябваше да се погрижа за близките си. Всички разчитаха на мен.

Кога се върнахте в болницата в Пазарджик?
Върнах се отново във Второ вътрешно отделение през 2001 година. Тогава началник беше д-р Мария Козарева. По това време беше изграден интензивен сектор, в който работех. Половината отделение беше ревмокардиологично, а другата – ендокринологично. Бях старша сестра на кардиологичния сектор, а по-късно и на цялото отделение. Началник на Втора вътрешна клиника беше доц. Карастанев. Останах старша сестра до отделянето на Кардиологията, а след това продължих като медицинска сестра в интензивния сектор на Кардиологично отделение.

Вече сте пенсионерка, но продължавате да работите. Какво Ви дава сили и мотивация?

Обичам работата си. За мен е удоволствие да работя. Уморявам се, когато е много напрегнато, но повече психически, отколкото физически. Съпреживявам случаите на болните, особено когато става дума за млади хора. Много тежко приемам тежките състояния. С това не мога да свикна, но пък искам все повече да помагам.

Ковид пандемията не Ви уплаши и не Ви отказа от работата. Не мислехте ли да си останете у дома?

Продължих да работя, въпреки че имах проблеми с кръста и когато трябваше да се обличам с предпазни гащеризони, ми беше трудно. Излизайки от ковид сектора, се чувствах много изтощена. Очилата ни се изпотяваха, трудно се откриваха вени за поставяне на абокат, а с два чифта ръкавици беше истинско изпитание. Но се справяхме. Не ме беше страх за живота ми, но имаше огромен недостиг на сестри и работата беше много натоварена.

Колко продължи най-дългото Ви дежурство?

Преди години се наложи да изкарам 54-часово дежурство. Работех във Второ вътрешно отделение и давах съвместителство. Работех 12 часа в интензивния сектор, след това още 12 часа в отделението, после пак в сектора и отново в отделението. След тези 54 часа, когато излязох навън, направо не можех да си поема въздух.

Как се издържа повече от две денонощия без сън?

Взимаш един душ и продължаваш. Това е моята рецепта за справяне с умората. И много кафе – две кафеварки.

Имате ли чудеса в работата си?

Има много такива случаи, останали в съзнанието ми. Имали сме пациенти с тежки инфаркти, които са се възстановявали въпреки лошите прогнози. Радвам се, когато след това се връщат да благодарят – носят цветя, бонбони. Раздавам се в работата и явно хората го усещат, щом ме търсят. С някои сме запазили приятелски отношения.

Тук ли създадохте най-големите си приятелства?

Бяхме като едно голямо семейство. Имам много приятели и в болницата, и извън нея. Мисля, че хората ме харесват въпреки острия ми език.

Как бихте описали себе си с няколко думи?

Аз съм много милостив и справедлив човек. Не обичам интригите и бягам от такива неща.

Какво бихте казали на младите хора и защо си заслужава да изберат професията на медицинската сестра?
Това е много хубава професия. Това е работа, в която всеки ден имаш възможност да помогнеш на някого, да дадеш надежда, спокойствие и подкрепа в най-трудните моменти от живота му. Трябва да бъдат отговорни и много внимателни.

На какво искате да научите младите сестри?

Искам да бъдат справедливи и много внимателни в работата си. Да бъдат стриктни, за да получават удовлетворение от това, което правят, и да помагат на хората. Светът се променя бързо, но най-ценни остават добротата, честността и смелостта да останеш човек. Не се отказвайте след първия неуспех – точно трудностите изграждат характера и ви правят по-силни. И най-важното – ценете хората до себе си, защото времето и любовта са безценни.

Какво си пожелавате?

Пожелавам си да съм здрава, както и всички мои близки и колеги.

Как приемате наградата, която получихте?

Още не мога да осъзная това, което ми се случи. Всички видяхте вълнението и сълзите ми. Не знам кой ме е предложил, но съм благодарна, че трудът ми е оценен.