Нужна ли ни бе епидемия, за да оценим медиците си?

Изминалата една година беляза целия свят със знака на битката срещу Covid-19. След тези тежки месеци, съпътствани със напрежение, страхове, умора и съмнения, и за съжаление – много загубени животи, е време да обърнем погледа към най-големите победители в нея, а именно медиците, които днес честват своя професионален празник.

Бяха ли достатъчни обаче тези над 12 месеца на изпитания, за да погледнем с други очи на лекарите, сестрите и всички техни колеги? Успяхме ли да станем част от тяхното натоварено до краен предел ежедневие, в което няма право на умора, време за почивка и дълъг отпуск? Успя ли еднa eпидемия да разкрие живот с десетки нощни дежурства, опашки от тежко болни хора, чакащи за грижа, а нерядко и за спасяване на живот с реален риск за своя собствен? Живот, в който едно оплакване, че няма да посетим скоро кварталния ресторант или да отидем на почивка с група приятели, звучи леко казано нелепо и инфантилно? Нужно ли беше да видим десетки телевизионни репортажи от болничните сектори, за да замислим за тежкия и отговорен труд, който се полага зад стените им?

Успяхме ли всички ние – „учени“, „лекари“ и „имунолози“ на маса да разберем колко труд се изисква в истинския живот, за да разгадаеш, ограничиш и дано – спреш, едно толкова малко и невидимо нещо, което обаче последователно убива и уврежда?

Осъзнахме ли, че без достатъчно лекари и всички останали медицински специалисти, системата на здравеопазването би била обезкървена, а утре „дупката“ в нея може да погълне и нас самите? Разбрахме ли най-накрая всички ние – пациенти, общество и политици – настоящи, бивши и бъдещи, че двата стълба, на които се крепи една държава, са здравеопазването и образованието? Две колони, в които ако днес не инвестираме достатъчно средства, достатъчно градивна визия и достатъчно уважение, утре всичко може да рухне?

Отговорите на всички тези въпроси са строго индивидуални за всеки един от нас, независимо каква роля заема в обществото. Може би някой си ги е дал, когато е излязал на терасата миналата зима, за да аплодира труда на медиците. Друг ги е научил, когато е благодарил на лекар за спасен живот на близък. Трети, когато уви, е загубил скъп човек. А някой със сигурност все още не си ги задава.

Едно със сигурност е ясно – тази година, повече от всякога, сме длъжни да благодарим на своите лекари. Тези, които останаха тук и които се борят денонощно с един все още непознат враг. Тези, чиито лица са трудно видими под маските и предпазните костюми. Тези, които спасиха стотици, но не спасиха себе си. Сред тях са и тези над 120 български медици и десетки други медицински сестри, фелдшери, санитари, шофьори на линейки и други техни колеги, които загубиха живота си в тази неясна война без правила и прогнози дори за най-добрия стратег.

Тази година повече от всякога им дължим своето „благодаря“.