Приел съм работата си като призвание. Така съм възпитан от учителите си

Д-р Станислав Милев е Завеждащ операционен блок, ортопед-травматолог в УМБАЛ „Св.Анна“- София. Завършил е Медицински Университет – София през 2005г. От 2008г. е ортопед-травматолог в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов” във Втора клиника по ортопедична травматология. Специализира в ендопротезирането както на големи стави – тазобедрена, колянна, глезенна, раменна, лакътна, така и на малките стави в областта на китката и ръката. Член е на Българската Ортопедична и Травматологична Асоциация (БОТА) и на Европейската Федерация на Националните Асоциации по Ортопедия и Травматология (EFORT). Пред Zdrave.net д-р Милев разказа за пътя си в ортопедията и травматологията, как е избрал специалността си и какво му носи тя. Междувременно разкри, че самият той е контузен е се нуждае от преглед при специалист.

Д-р Милев, защо избрахте медицината за своя професия?

Имам лека фамилна обремененост. Майка ми дълги години беше старша акушерка в АГ отделение в една Окръжна болница. Покрай нея и нейните колеги много се запалих по медицината. Когато реших да уча, това беше някъде 6-ти клас, кандидатствах и ме приеха в биологическата паралелка на Природо-математическата гимназия във Враца. Колегите на майка ми така ми бяха повлияли, че даже знаех с каква специалност ще бъда. Щях да съм гинеколог. Съдбата обаче си знае работата и станах ортопед-травматолог.

Как се случи?

Учих във време, когато беше едва ли не абсолютно задължително студентът по медицина да работи в болница като санитар. По онова време, влизайки в болницата като част от персонала, се вливаш в същността на дейността на тази болница. Естествено, най-големият притегателен център за студенти по медицина беше „Пирогов“. Попаднах там и първите си месеци изкарах във Второ вътрешно отделение, което беше наистина бойно кръщения. Това беше може би едно от най-тежките отделения на болницата тогава. Много исках обаче да заработя в гипсовъчната на „Пирогов“, прословутия 109 кабинет, където с много усилия попаднах. Навлизайки в тънкостите на занаята, един ден попаднах на един лекар, който с една блага физиономия ме попита: „Момче, ти какъв мислиш да ставаш?“ И аз както бях сигурен, че ще ставам гинеколог, изведнъж се замислих. Отговорих на въпроса доста уклончиво и той ми каза - „Ако се спреш на тази специалност и идваш с мен, ще те науча“. Този човек се казва доц. Сашо Асьов. И не случайно го последвах, когато дойде в „Св. Анна“.

В такъв случай отпада въпроса защо избрахте работата точно в „Св. Анна“.

Не, не само това е причината за избора ми. През годините „Св. Анна“ се беше превърнала в някаква имагинерна структура, особено в нашата сфера. Взех специалност в „Пирогов“, продължих да работя там и когато доцента даде идеята да си тръгнем, в началото не бях съвсем убеден къде точно отиваме. Идвайки тук обаче, разбрахме, че това е едно изключително добро място с огромен потенциал. Тук можем да приложим идеите си за развитие на клиниката, да правим неща по начина, по който ние ги виждаме за правилни, а не да следваме нечии чужди стереотипи. Тук имаме пълна свобода на действие, та дори може понякога да импровизираме. Медицината изисква от лекаря да проявява и малко творчество понякога, дори изкуството можем да го наречем.

Има ли сезонност в травматологията и кога е по-тежко - зимата или лятото?

Трудно ми е да кажа кога е по-тежко. Летният, пътният, травматизъм е по-тежък априори, тъй като това са високоенергийни травми в по-голямата си част.  Докато през зимата са повече от типа битови - подхлъзвания на лед, спъване в неравни плочки, но пък като обем те са повече. По отношение на зимата, има два девиза на травматолога - „Всяка снежинка - стотинка“ и „Счупеното носи щастие“.

Можете да добавите и трети - „Който чупи - купи“.

Да, може това да ни е „черешката на тортата“.

Кои са нещата, които Ви вдъхновяват в работата?

ЗА да получава човек вдъхновение, трябва да харесва и да обича това, което прави. В моя случай и на колегите, с които работя в екип, ние правим това, защото можем да го правим най-добре. Приемаме работата си като призвание, така сме възпитани от нашите учители. Опитваме се този модел да го налагаме и на нашите ученици. Възприел ли си работата като призвание, много по-бързо се вдъхновяваш и много по-лесно се получават нещата . Когато го правиш насила или по задължение, в повечето случаи срещаш всички възможни и невъзможни трудности по пътя си.

Кои са най-интересните Ви случаи?

Тежките ПТП-та, които се случиха тази година - едното на магистрала Тракия, а другото край Своге, в които имаше много загинали и пострадали хора. Те изискваха мобилизиране на сериозен личен ресурс на лекарите, за да може да бъдат селектирани правилно пациенти, а ние да дадем всичко, което знаем и можем, за да бъдем максимално полезни на пациентите. В тези катастрофи и в двата случая имахме пациенти, които бяха наистина тежки, политравматични, със серия счупвания, налагащи по няколко операции. Вдъхновяващото е крайния резултат - че пациентът се връща на крак, с добро присъствие на духа, като изключим психотравмата, която изисква повече време за възстановяване, подвижен и благодарен, което наистина е най-високата оценка за това, което правим.

А кой е случаят, който не можете да забравите?

Почти всички пациенти си ги помня. Ставам част от житейската история на всеки пациент, който е минал през ръцете ми и по някакъв начин всеки от тях оставя трайна следа в съзнанието ми, така че не мога да отлича някой конкретно.

Зачестяват ли травмите на възрастните хора през зимата?

По отношение на възрастните хора сезонност няма, по-скоро е серийно, когато има струпване на повече пациенти, а после са много по-малко. Възрастният човек обикновено пада вкъщи. Възрастните хора в резултат на придружаващите си заболявания, те се придвижват доста по-трудно. Най-общо казано - влачат си краката. Във всяка една къща има много препятствия - кабели, прагове, килими, в които възрастните хора се спъват. А вече от това банално падане от собствен ръст, се получават и сериозните травми, заради остеопорозата и меките кости.

Какви са личните Ви цели като професионалист?

С оглед на възрастта не мисля, че съм стигнал апогея на развитието си. В крайна сметка това, което искам най-много е да си върша работата така както аз считам за добре и пациентите са доволни. Занимавам се с ендопротезиране на големи стави - тазобедрена и коленна. Това ми е може би по-тясната специалност. Проф. Йотов казва, че ендопротезирането е висшия пилотаж в нашата сфера. Когато си изправен пред целта да върнеш нормалния живот на пациента, когато той вече е станал инвалид, като му смениш една, две или колкото са необходими стави, това е много сериозно изпитание както за пациента, така и за хирурга. Технологиите позволяват да съкратим оперативното време, т.е. риска за пациента намалява, а материалите, от които са произведени ставите са наистина толкова „френдли“, че позволяват много по-дълъг период, в който пациента да ги използва.

Как се разтоварвате от това напрегнато всекидневие?

Аз съм домошар и си обичам семейството. Имам син на 9 години, който спортува активно. Разтоварвам се покрай него с ходене по тренировки и мачове. От друга страна травмата ми е от спорт. Спортувам, неделя вечер с приятели и колеги си правим мачлета. Обичам да пътувам в чужбина, да разглеждам различни интересни неща, забележителности. Нищо специално, по-скоро тривиално. Винаги се старая да не пренасям работата вкъщи. В края на работния ден, сваляйки си престилката и обличайки всекидневните си дрехи, оставям проблемите в болницата.