Самолечението като системен риск за общественото здраве

От добавки до инжекционни процедури, когато границите между медицина и пазар се размиват

Самолечението със силни медикаменти се утвърждава като нарастваща тенденция с потенциални системни последици. Все по-често пациенти предприемат терапевтични решения без консултация със специалист, подценявайки риска от неправилна употреба, лекарствени взаимодействия и забавена диагноза. По темата разговаряме с Десислава Власакиева. 

Тя е консултант и предприемач в здравния сектор с над десет години професионален опит както в клиничната практика, така и в управлението на медицински организации. Фокусът ѝ е върху развитието на иновативни концепции като Full Face Smile Design и изграждането на стратегически комуникационни платформи в B2B здравния сектор.

Тя е дипломиран бакалавър по бизнес администрация и магистър по управление на човешките ресурси. Притежава следдипломна квалификация по здравен мениджмънт, както и сертификация по Health Care Economics от Harvard Medical School. Завършва и магистърска степен по управление на здравеопазването, което допълва експертизата ѝ в стратегическото развитие и оптимизацията на здравни услуги.

Темата за самолечението и рисковете, които то носи става все по-актуална. Какво показва Вашият опит?

Темата за самолечението не е абстрактна - тя е част от ежедневната ми работа, където се пресичат реални клинични казуси и начинът, по който пациентите търсят и възприемат здравна информация.

Наблюдавам системен дефицит на достъпна, но и коректно интерпретирана информация, което води до решения, базирани на фрагментирани или недостоверни източници. В практиката това се проявява като неправилно лечение при пациенти, които са търсили бързо и често по-бюджетно решение.

В по-широк план този модел на поведение не се ограничава само до избора на медикаменти.

След бума на търсене на по-достъпно лечение през последните години – включително консултации в неформална среда, избор на по-достъпни стоматологични и естетични интервенции в чужбина, както и лечения извън регулаторната рамка на ЕС с медицински изделия с неясен произход – днес наблюдаваме нова, също толкова тревожна тенденция.

Тази тенденция следва същата логика на търсене на бързо и достъпно решение. Това често става за сметка на контрола и проследимостта, като постепенно се измества и самият критерий за избор – от медицинска обоснованост към цена, време и маркетинг.

Особено показателни са случаите на стоматологични и естетични интервенции, при които липсва последващо наблюдение, а при възникване на усложнения пациентът се връща в друга здравна система, която не познава първоначалната намеса. Така индивидуалното решение започва да генерира и системен риск.

В този контекст на разширяващи се практики извън медицински контрол, нарастващата употреба на медикаменти без консултация със специалист поставя нови предизвикателства и допълнително усложнява управлението на риска за общественото здраве.

Наблюдава ли се наистина тенденция към по-често самолечение и самоназначаване на терапии?

Да, и тя е ясно изразена. Все по-често се наблюдава самолечение със силни медикаменти без медицинска консултация. Данни от международни проучвания показват, че в глобален мащаб до около 40-50% от хората прибягват до самолечение в различни форми. Паралелно с това, употребата на хранителни добавки често е нерегулирана - в значителни обеми и без реална оценка на качеството, дозировката и потенциалните взаимодействия.

Към тази тенденция се добавя и разширяването на практики, които се позиционират като „уелнес“ или „анти-ейджинг“, но по същество представляват медицински интервенции - като венозни вливки с витамини или т.нар. NAD терапии. Те често се предлагат като универсално решение, без ясни медицински индикации и без необходимия контрол.

Така популярнатото “longevity” днес се превърна в модерна концепция, която се разпространява от конференции до хранителни добавки. Прави впечатление, че българската дума „дълголетие“ почти отсъства - сякаш не звучи достатъчно „продаваемо“ или не се вписва добре в комерсиалния наратив. Според мен основният проблем е в подмяната на смисъла. От една страна имаме медицински подход - терапии, прилагани с цел подобряване на здравето и удължаване на живота. От друга страна се наблюдава тенденция хранителни добавки да се представят едва ли не като лечебни средства, което размива границата между профилактика и лечение.

Ключовият принцип, който не бива да се пренебрегва, е ролята на медицинската експертиза. Както терапиите, така и хранителните добавки следва да се прилагат единствено след консултация и под наблюдение на лекар. В частност, венозните терапии трябва да се прилагат след лекарска преценка, от квалифициран медицински персонал и в контролирана медицинска среда.

В същия контекст се развива и интересът към пептидните терапии - тема с научен потенциал, която в публичното пространство все по-често се представя като бързо приложима и широко достъпна, включително чрез социални мрежи. Това създава усещане за безопасност и ефективност, което не винаги е подкрепено с достатъчно доказателства.

Все по-често се наблюдава и друга тревожна практика - търсенето на естетични и инжекционни процедури в нерегламентирани, „гаражни“ кабинети, извън медицинска среда. Там липсва както необходимата квалификация, така и гаранция за произхода и качеството на използваните продукти.

Последиците от тези процеси не са само индивидуални, а с по-широк обхват. Те включват неправилно лечение, лекарствени взаимодействия, усложнения от процедури, забавяне на диагнозата и влошаване на състояния, които при навременна медицинска намеса биха могли да бъдат контролирани. Наред с това се създава и по-широк риск - натоварване на здравната система с усложнени случаи, загуба на доверие в медицинската експертиза и постепенно размиване на границите между доказана медицина и търговски практики.

Така се очертава тенденция с потенциално значим риск за общественото здраве.

Какви са основните причини хората да избират този подход?

Причините са мултифакторни. От една страна, пациентите търсят бързо решение на здравословен проблем. От друга - ограниченият достъп, времевият натиск и дигиталната среда създават усещане за самодостатъчност при поставяне на диагноза и избор на терапия.

От трета - суетата лесно се подвежда, а решенията се предлагат бързо, евтино и достъпно. Срещу няколко клика получаваме обещание да бъдем по-умни, по-красиви, по-слаби и по-здрави.

Не бива да се подценява и ролята на комерсиализацията - здравето все по-често се представя като продукт или услуга, а не като процес, изискващ медицинско наблюдение и експертиза.

Тук има и поведенчески фактор - сугестивността към леснодостъпни решения, които обещават бърз ефект, както и склонността да се доверяваме на популярност и личен опит, вместо на експертна оценка.

Какво според Вас липсва, за да се промени тази тенденция?

Липсва структуриран, експертен и последователен публичен разговор. Необходима е достъпна, но научно обоснована информация, която да подпомага информирания избор на пациента.

Необходим е и по-ясен баланс между регулация, професионална отговорност и обществена чувствителност. Когато медицински дейности се предлагат в търговска среда, границите трябва да бъдат ясно дефинирани и спазвани.

Когато става дума за човешки животи - включително при хора без установени хронични заболявания - няма място нито за отлагане, нито за компромиси в представянето на риска. Клиничната реалност изисква яснота и навременност.

 Какво бихте казали на хората, които често прибягват до самолечение?

Самолечението не е безрискова алтернатива. Липсата на предвидимост и контрол върху последствията често е резултат от „бързи решения“.
Наличните данни показват, че субстандартните и фалшифицирани лекарствени продукти представляват глобален проблем със значим здравен ефект. По данни на Световната здравна организация те са причина за стотици хиляди смъртни случаи годишно. В определени региони до 10% от медикаментите са с компрометирано качество.

Рискът не е само в неефективността, а в потенциалното влошаване на състоянието, лекарствени взаимодействия и забавяне на диагнозата.

Консултацията със специалист е ключова за адекватното и навременно терапевтично поведение.

Парадоксално е, че пациенти, които проявяват висока чувствителност към качеството на ежедневни фактори като вода или храна, понякога подценяват произхода и състава на продуктите, които приемат или прилагат.

Как виждате развитието на тази тема занапред?

Очаквам темата да придобива все по-голяма значимост. Необходим е системен подход към повишаване на здравната грамотност и ясно позициониране на отговорното поведение като стандарт, а не като изключение.

Към момента липсва достатъчно ясно осъзнаване на мащаба и лавинообразната динамика, с която проблемът се разраства и започва да има системно отражение върху общественото здраве.

Ако не се постигне координация между институции, специалисти, бизнес и общество, рискът е тези практики да продължат да се разширяват в сивата зона между медицина и търговия.