За философията на нашенеца и умората от коронакризата

Днес е денят, отреден в календара за празник на българските лекари. По зла ирония на съдбата обаче изглежда не ни е отредено да празнуваме. Само за последните дни загубихме четирима лекари, които станаха жертва на COVID-19. В края на миналата седмица си отиде от този свят онкологът д-р Петранка Лишанска, след нея затвори очи акушер-гинекологът проф. Георги Хубчев, днешното студено утро ни донесе вестта за кончината на две лекарки - от Хасково и Добрич.

Междувременно броят на заразените медици у нас достигна 1551.

На фона на този злокобен факт, в момент, в който информацията на здравното министерство сочи драматичен ръст на заразените с коронавирус, директорът на спешната болница „Пирогов“ проф. Асен Балтов обяви, че лечебното заведение изчерпва капацитета си и вероятно ще се наложи разкриването на нови отделения. Без да бъде интерпретирана с паника, тази новина доказва, че ситуацията в страната действително е притеснителна.

За да бъде картината на деня пълна обаче е редно да обърнем поглед към един друг феномен, за който трудно може да бъде намерено рационално обяснение, също както е трудно той да бъде охарактеризиран накратко. И така, след поредния ден с рекорден брой заразени и починали от COVID-19, една социологическа агенция измери, че половината българи не смятат за необходимо затягането на мерките за предпазване от инфекцията. С други думи – нашенецът продължава да живее с няколко представи, които са тотално нереалистични, но затова пък той си ги харесва и се стреми да подчини битието си на идеята да бъде в синхрон с тях. Така философията на нацията се оказа подвластна на няколко интерпретации на коронакризата, синтезирана в следните умозаключения:

Защо трябва да се носи маска, като може и да не се носи?

Защо трябва да носим маската върху носа и устата, като може да ни виси под брадата?

Защо трябва да спазваме дистанция в метрото, в мола или в кварталния магазин, като можем и да се блъскаме един до друг?

Защо трябва да отложим кръщенето и да обясним на родата, че ще го направим след време, като можем и да не го отлагаме?

Защо трябва да се лишаваме от съботното парти, като можем и да си го направим?

И т.н., и т.н.

Едновременно обаче тези хедонистични разбирания, пропити с любов към живота, неусетно се превърнаха в отправна точка за недотам безобидни упреци към медиците и здравните власти:

Искат да ни преметнат, ама ние не им се даваме.

Те ли ще на кажат да носим маски и да не се събираме, говорят ни глупости, но ние не им се връзваме.

Тези ли „лигавници“ ще ме спасят, животът се живее веднъж!

Като не могат да ни лекуват, защото са некадърни, ни залъгват с разни маски и шлемове.

За някои хора ситуацията е сериозна, но за много други си остава един весел карнавал. И тук е мястото да попитаме – достатъчно добре ли е организиран контролът, достатъчно адекватни ли са санкциите за онези, които не спазват мерките, достатъчно твърдо ли се прилагат те? Само като пример ще цитираме Франция – в момента една от най-засегнатите страни в Европа. Там бе въведен вечерен час и глоба от 135 евро за онези, които не го спазват. Правителството изпрати 13 000 полицаи в помощ на местната власт в градовете с най-голям брой заразени и починали.

А междувременно в публичното пространство у нас все по-упорито започна да си проправя път идеята за умората като фактор, водещ до липса на дисциплина. На пръв поглед безобидна, тя се оказа най-удобния параван за безотговорно поведение.

Да, уморени сме, вече дълги месеци вирусът тегне над нас, но дали ако се озовем – ние лично или наш близък, в интензивно отделение, ще се сетим, че сме могли да положим малко усилие, за да превъзмогнем умората и да не стигаме дотук?

Така посрещаме днес Деня на българския лекар. Последните слънчеви лъчи греят в есенното небе, сякаш да ни напомнят, че животът продължава и след всеки мрак изгрява светлина, въпреки всичко. За да дойде обаче този миг, сме длъжни – не само за себе си, но и за хората, които обичаме, да бъдем силни, търпеливи и отговорни.