Проблемът с лекарствата у нас е заради ниските доходи и рестриктивната регулаторна политика

Паралелният износ на лекарства и изтеглянето на медикаменти от българския пазар са следствия от регулаторната политика за намаляване на разходите за лекарства на НЗОК. Това се посочва в анализ на Института за пазарна икономика във връзка с публикуваните през август предложения за промени в Закона за лекарствата, с фокус подобряване на достъпа до лекарства в страната.

Според Калоян Стайков от ИПИ както паралелният износ на лекарства, така и изтеглянето на лекарства от пазара ни всъщност се дължат на регулирането на цените на база най-ниска референтна цена в други 17 страни членки на ЕС, както и на задължителната отстъпка от 10% от цената на оригиналните лекарства без аналог, заплащани от касата.

„Крайният ефект от тази политика е по-високи разходи от страна на НЗОК и ограничен достъп до лекарствени продукти. Това не е изненадващо, защото мерките са насочени към следствията на проблема, а не към самия проблем. А той е, че доходите в страната са все още ниски, тъй като заветната конвергенция към средното европейско ниво се движи твърде бавно. Така например БВП на човек от населението в стандарти на покупателна способност в България е 41% от средния за ЕС през 2007 г. и 48% през 2016 г. Вярно е, че този период обхваща икономическата криза от 2009 г. и бавното възстановяване след това, но в същия период БВП на човек в Румъния се увеличава от 43% (т.е. близо до това в България) до 59%. С други думи докато за нас кризата е оправдание, за други страни е възможност“, коментира Стайков.

„Тъй като доходите не растат достатъчно бързо, включително и заради почти тоталния отказ от реформи през последните години, лесното решение е да се намаляват цените, което е характерно не само за лекарствения сектор, но и за цените на електроенергията, парното и др. Ниските цени водят до финансови затруднения на компаниите в съответния сектор, а оттам – преосмисляне на предлагането на медикаменти и/или паралелния им износ към страни с по-високи цени. Тук следва друго лесно решение – вместо преодоляване на първопричината, се взима решение за ограничаване на паралелния износ. С други думи лекарствената политика се превръща в поредния инструмент от арсенала на социалната политика – тъй като доходите са ниски, това позволява да се въведат ограничения в името на потребителите“, посочва още икономистът.

В най-добрия случай според него обаче тези ограничения имат временно действие, а в най-лошия водят до ограничен достъп до лекарства, което не е в ничий интерес. Според него вместо това управляващите следва да се фокусират върху създаване на условия за по-бързо увеличение на доходите и да спрат да изкривяват пазара. „Разбира се, това не е кратък процес и са необходими временни мерки за подпомагане на уязвимите групи от обществото, които могат да бъдат негативно засегнати от пазарното развитие. Това обаче не е работа на държавните институции в здравния сектор, а е част от социалната политика на правителството. С други думи държавните институции, които провеждат социалната политика, следва да идентифицират тези уязвими групи, да оценят необходимостта от социално подпомагане и нейните финансови параметри, както и да изготвят механизъм за отпускането на тези помощи, така че да стигат до най-нуждаещите се“, смята Калоян Стайков.

В противен случай, благодарение на сгрешената регулаторна политика, съвсем естествено се получава така, че в условията на единен европейски пазар и свободно движение на стоки на местния пазар се образува дефицит на лекарства, посочва той. По думите му, абсурдно е държавната политика да е насочена основно към поддържане на ниски цени, което е доказано вредно както за икономиката като цяло, така и за самите потребители. „Съществуват изобилие от примери както в исторически план, така и от други сектори, в които се прилага подобен подход. Ограничаването на естествени процеси е като преграждане на реки – рано или късно реката намира начин да заобиколи преградите или преди плодородни земи се превръщат в пустини“, казва икономистът.