Д-р Анна Николаева: Лекарят трябва да е приятел на пациента

Д-р Анна Николаева е кардиолог и докторант в Клиниката „Вътрешни болести“, Кардиологично отделение на УМБАЛ „Св. Анна”-София. Завършила е медицина в МУ-София , има придобита специалност по Кардиология. Пред Zdrave.net д-р Николаева разказа как е избрала медицина и защо това е професията, как е решила да стане кардиолог и как си представя бъдещето си като лекар.

Д-р Николаева, как избрахте медицината за своя професия?

В семейството си имам само един лекар - майка ми, която е педиатър и като дете не съм мислила, че ще следвам медицина.Въпреки че съм живяла цял живот близо до медицината, си се представях като учител по химия или биология, но в 10 клас ми се появи много силно желание да уча медицина, което си остана и до ден днешен.

Защо избрахте кардиологията, а не педиатрията?

Беше голяма дилемата дали да продължа с педиатрия или кардиология, но когато трябва да избереш нещо, се появява и причината за избора. В моя случай причината беше малко неприятна. Когато завърших медицина, започнах работа в отделение по Вътрешни болести в Перник. И една вечер баща ми беше приет по спешност в болницата с инфаркт. Всичко се размина благополучно, но така избрах да специализирам кардиология. Баща ми беше основната причина.

Лесно ли се поставя диагноза, когато пациентът не е с ясно изразени симптоми?  

В медицината не всички симптоми са признак на болест или пък всичко, което съобщава пациента означава, че е абсолютно здрав. Още от студентската скамейка са ни учили как трябва да изглежда един човек. Следва анамнезата, на която аз много разчитам и след това са образните изследвания - помощта, която довежда до правилната диагноза. Никога не може да си сигурен, че един пациент със симптоми има или няма заболяване, затова е важен и индивидуалният подход към конкретния човек. Затова е добре, когато пациентът си избира лекар, да му има пълно доверие. Лекарят се запознава с теб, но после продължава да те следи и дори да нямаш заболяване, след време ако се прояви, той те помни от самото начало.

Данните показват, че сърдечно-съдовите заболявания са най-сериозния проблем на българина.  Информации сочат, че те засягат 80% от хората в България. Какво показват наблюденията във Вашата практика?

Не мога да потвърдя за опита си до този момент, тъй като това е твърде кратък период,но и на мен ми прави впечатление огромния ръст на тези заболявания. Действително през последните години е така. Една от причините вероятно е заради удължаването на живота на възрастното население, но от друга страна младите хора нямат никаква превенция. Това наистина са стряскащи данни и трябва да се помисли за първичната профилактика, да се обърне внимание на хората какво да променят в живота си. Това обаче се отнася и за самите нас. Ние не само трябва да даваме препоръките, но и сами да ги изпълняваме, за да сме добър пример за обществото. По отношение на превенцията, трябва да започнем от първото стъпало - наследствеността никой не може да я избегне, но има как да подобрим, за да не стигнем до усложнения. Най-елементарното е да се движим ежедневно по 30 минути, да консумираме храна, която е бедна на сол, доколкото се може да бъдем по-спокойни и най-вече да измерваме кръвното си и да се обръщаме навреме към лекарите.

Доколко напредък в медицината също влияе на тези данни и заболяванията да са много, но пък смъртността от тях да е намаляла?

Абсолютно е така. Ако нямаше катетеризационни лаборатории, в които да се извършват навременните интервенции за инфаркт, то смъртността щеше да е 80-90%. С развитието на новите технологии и усъвършенстването на кадрите има доста превантивни действия преди да се стигне до фатален изход.

Как виждате бъдещето си в кардиологията?

Човек е голям, колкото са големи мечтите му. Моите мечти никога не спират. Бих искала както досега работя в „Св. Анна“ да продължа да работя тук, да мога допринеса не само за мен, но и за хората, които са ме учили. След това може да очакват и да ги лекувам. Освен това винаги съм мечтала да се занимавам и с наука. Занимавам се доколкото мога, въпреки че е много трудно, да не кажа почти невъзможно. И се надявам съвсем скоро и в тази посока да тръгнат нещата. Искам да се занимавам с ритмология и а антикоагулация.

Като доскорошен специализант как ще коментирате идеята специализантите да работят в болници, посочени от министъра?

Ако трябваше да отговоря преди пет години щях да кажа, че е много добре. Тогава има определени бройки, имаше нулеви години, трябваше да се полагат много усилия, за да си намериш болница, в която да специализираш. Например аз никога нямаше да напусна Перник, ако не трябваше да специализирам Кардиология, тъй като в болницата там нямаше такава възможност. Ще се върна малко назад, тъй като моята майка е по старото разпределение. Завършвайки в Пловдив, нищо, че е от Перник, я разпределят в Мадан. Там работи четири години, след това без да се мести, взима специалност Педиатрия. Първо - била е сигурна, че има постоянна работа, второ - това, което ще видиш в малка болница, не можеш да го видиш никъде другаде.

Какви са плюсовете на малките болници?

В големите болници виждаш абсолютно всичко, но имаш и подкрепата на много хора. В малката болница си сам. Когато имаш сигурен гръб като един добър началник на „Педиатрия“, „Вътрешни болести“ и т.н., той всяка сутрин минава на визитация с теб и заедно взимате решенията, но ти си сам през цялото денонощие. Така човек се учи най-добре. В „Св. Анна“ научих много, но го научих, защото започнах от малка болница. Тук надградих това, което не ми достигаше. Ако трябва да избера сега - бих останала в малък областен град, вече със специалност или малко преди изпита за специалност бих дошла в голям град, защото ние имаме курсове през цялото време на обучение.  София е едно море, няма място за всички. Да погледнем реално колко са лекарите в София и колко са в съседно Своге или Перник. А колко са в Кърджали, в Смолян, какво е населението там? Всички сме хора, всички имаме еднакви заболявания.

Лекарите бягат от малките населени места, но сякаш повече бягат от България. Вие обмисляте ли вероятност да работите в чужбина?

За момента не. Но защо хората бягат от малките места? От нашия випуск имаше много хора от малки населени места, какво срамно има да се върнеш да работиш там, където си израснал. Ето, аз например завърших и веднага си отидох в Перник. Не съм и помисляла дори за София.

Как се предпазвате от претоварване, след като помните всичките си пациенти?

Натоварващо е, но когато се срещаш всеки ден с различни хора е много приятно. Когато искаш да помогнеш на даден човек, ти не го гледаш само здравословно, а като свой приятел, влизаш в неговия живот, разбираш какво прави в ежедневието си. Така ставаш близък с него и той не те уморява, а напротив - дори те зарежда.  Има сигурно моменти, когато се изморявам и сигурно не се държа много добре, но гледам да са по-малко. Не мога да кажа, че се предпазвам от бърнаут синдрома, по-скоро всяка свободна минута обичам да съм навън и сред хора, да имам нови запознанства, защото човек се учи от хората около себе си.

Независимо от компанията обаче, едва ли може да избегнете медицинските въпроси.

Винаги се стига до такива въпроси или за себе си или за някой близък, но това не е проблем. След като и на маса си говорим за тези неща, човек има полза от срещата ни, а не само да се оплаче и да получи съчувствие.