Д-р Даниел Дончев: Много е висока цената, която плаща човек, за да бъде медик

Д-р Даниел Дончев е млад лекар, специализант в Клиниката по анестезиология и интензивно лечение (КАИЛ) на столичната болница „Св. Анна“. Името му стана широко известно в края на август, когато спаси живота на възрастен мъж, припаднал на улицата, на 500 м разстояние от  лечебното заведение. Пред Zdrave.net д-р Дончев разказа за извънредната ситуация, за избора си на специалност и как е разбрал, че медицината е неговото призвание.

Д-р Дончев, как избрахте медицината за своя професия?

Моите родители са лекари и те възпитаха у мен убеждението, че медицинската професия е нещо достойно, за което си струва човек да живее и да работи цял живот. И те самите, със своя пример, ме насочиха в тази посока. От друга страна обаче по-скоро медицината си ме избра мен като професия.

Как Ви избра?

В един момент, във връзка с други интереси, които имах, доста се колебаех как да продължа образованието си след гимназията. До този момент се занимавах основно с техника и предполагам, че някакъв тип инженерни науки също биха ми били доста интересни. Но в един момент докато се чудех, разбрах, че отдавна вече съм спрял да си задавам този въпрос и че отговорът сам си се е наложил.

Как решихте да специализирате Анестезиология и интензивно лечение?

Работата ми е доста комплексна по отношение на това, че имаме дежурства в Спешно отделение, в реанимация, включително и анестезия, което означава, че на минимум пет или шест реално работни позиции в различни моменти от нашия график заемаме, което е доста интересно и комплексно като дейност. Като цяло медицината е много тежка професия, но определено Анестезиологията и интензивното лечение е може би най-тежката специалност в медицината. В КАИЛ обаче попаднах случайно още като студент и тогава до много неща ми се даде достъп, много неща ми се показаха, много неща ми се обясниха за първи път. Тогава с мои колеги решихме, че е добре да идваме тук като доброволци, за да научим колкото се може повече. Повече от година продължи това доброволстване, като специално трябва да благодарим на д-р Димитър Николаков, който ни даде възможността да се учим на всичко, до което можем да се докоснем. И тогава изведнъж, някак рязко, приключи медицинското образование. То така или иначе е безкрайно, но пък свършва внезапно и тогава човек се пита оттук нататък какво ще прави. И тогава също трябваше да взема решение – дали да продължа с нещо по-класическо като например „вътрешни болести“. В медицината има твърде много направления, но „вътрешните болести“ са може би класическият образ на медицината. Само че аз винаги съм имал желание да се занимавам с по-спешна, интензивна, медицина, включително медицина в бедствени ситуации. Тези събития винаги са били обект на спешната медицина, на анестезиологията, на реанимацията и на всички хирургични специалности. В момента, в който трябваше да избера своята специалност се оказа, че вече тя си ме е избрала и може би това е правилния подход.

Не мога да не Ви попитам кои са най-тежките случаи, с които сте се сблъсквал до този момент?

При нас има доста тежки случаи и много от тях никога няма да забравим. Без да конкретизирам ще кажа, че особено пътно-транспортния травматизъм при млади хора, е нещото, с което най-често се срещаме и много често нещата завършват фатално. Доста млади хора така си отидоха пред очите ни, включително 19-20-годишни младежи. И това са случаите, които никога няма да забравим.

Вие сте бил дежурен, когато са пристигнали ранените от катастрофата на магистрала „Тракия“ през април. Как се реагира в такива ситуации?

Катастрофи винаги ще стават, защото има твърде много фактори, които човек не може да предвиди, не може да избегне и не може да направи така, че всичко да е идеално. Реално в света няма нищо съвършено и винаги хората ще допускат грешки, винаги е възможно на някой, който шофира да му прилошее по време на път и тогава катастрофата е почти неизбежна. Колкото и да сме предпазливи и прецизни, не можем да се застраховаме от такива ситуации. От нас, като медицински специалисти, както и от цялото общество, се изисква да разбираме естеството на тези проблеми и да можем всеки според силите си да помогне.

Рискувахте ли работата си, когато излязохте от болницата, за да спасите мъжа, припаднал на 500 м от болницата?

Питате ме дали съм бил на дежурен тогава или е станало в моето извънработно време? Ние даваме най-различни дежурства – в двете реанимации (дневни и нощни), в спешно отделение (дневни и нощни), а имаме и първа и втора смяна. В съответния момент бях на работа. Въпросът, който интересува всички, обаче е дали съм оставил пациенти, за да помогна на този човек. Дежурството, на което бях, беше такова, че нито един пациент не е бил под пряко и единствено мое наблюдение или лечение. Нямаше никого, когото да съм оставил, за да отида при друг. Това би било най-малкото организационно невъзможно.

Какво се случи с пациента?

Когато отидох до мястото, където беше припаднал човека, ситуацията изглеждаше доста драматично, защото десетки хора се бяха събрали около него, полиция беше спряла… Оказва се, че липсата на знания как да се оказва първа помощ, е доста голям проблем. По принцип оказването на първа помощ е част от общата медицинска култура на населението. Това не го казвам като упрек, а по-скоро като акцент, на който трябва да се обърне внимание. Може би в България здравната култура има тепърва на къде да се развива. Все пак някои от присъстващите се бяха опитали - една жена му беше измерила кръвното, други му поливаха вода на главата, което по принцип не е най-правилното нещо, но няма значение. Когато пристигнах там, човекът беше в безпомощно състояние, макар и в съзнание и на беше необходимо, на фона на сериозните придружаващи заболявания, за които той успя да съобщи, беше необходимо да се извършат изследвания и наблюдения в медицинско заведение. Тогава прецених, че трябва да се транспортира лицето до Спешното отделение на „Св. Анна“ и най-лесния начин това да стане беше с автомобил от мястото. Тогава един човек предложи да го закара до болницата. След това колегите от Спешно отделение го поеха и след като е бил стабилизирал, са го изписали за домашно лечение.

Как се справяте с това натоварено всекидневие, с толкова много дежурства?

Често има седмици, в които нямаме и едни почивен ден. Действително натоварването е голямо. Има много неща от нашата работа, които хората не могат да видят. Тази професия е изключително трудна - и във физическо, и в психическо, и в емоционално отношение. За да работи това човек плаща много висока цена - от личното си здраве, от личния си живот, от времето за близките си хора. Само тези, които работим това можем да разберем какво значи да прекараш безброй нощи в безсъние, в наблюдение на пациенти, в лечение на пациенти, които са критично болни, колко съботи и недели не си бил със семейството си…

Как се съхранява човек тогава?

Много трудно. За да го направи трябва малко или много да се дистанцира от стреса на средата и да си създаде свое виждане за нещата, за да може да продължи да работи. Всеки трябва сам да си отговори на въпроса защо го прави, защото ако човек няма някаква цел или някакъв идеал, може да стане много страшно за него. Иначе обичам да стрелям с лък, да ходя на планина и да карам колело, макар че нямам много време.

Вашият идеал какъв е?

Твърде рано е да формулирам идеала си. Като цяло обаче смятам, че всеки човек е длъжен да прави всичко, което може да направи. Ние сме учили дълги години, за да станем лекари и специалисти и сме длъжни да вложим този капитал така, че да направим света по-добър.