Д-р Ивайло Богомилов: Вярвам, че средата се променя от хората в нея, а не от решенията на някой друг

Д-р Ивайло Богомилов завършва МУ-София с отличие през 2016 г.. Специализант в Клиниката по ендокринология и болести на обмяната на ВМА и докторант в МУ – София. Един от инициаторите за създаване на Сдружението на младите лекари ком СЛК на БЛС. Доброволец в COVID клиниката на Военномедицинска академия от първите дни на пандемията.

През 2015 г. д-р Богомилов е удостоена с приза "Студент на годината" в категория "Здравеопазване". Година по-късно е избран за главен секретар на International Biomedical Congress of Sofia (IBCS) 2016, медицински конгрес за млади лекари и изследователи, а от 2014 г. е и редактор на научно списание „Preamedicus”, издавано от Ректората и Студентския съвет към МУ-София.

Д-р Богомилов е носител на младежката награда "Карл Велики” за 2016 г.,, която се присъжда от Европейския парламент. Наградата която му е връчена от тогавашния председател на ЕП Мартин Шулц. През 2015 г. печели и националния приз “Носители на просвета“, присъждан от Националното представителство на студентските съвети (НПСС) и Министерство на образованието (МОН).

Научните интереси на д-р Богомилов са свързани със здравословния и активен начин на живот, генетичните и епигенетичните корелации при различни заболявания и патологични състояния.

Д-р Богомилов, вече цяла година сте отдаден на каузата на доброволчеството, ръководите още много хора, които са взели решение да бъдат полезни на другите именно по този начин. Разкажете ни за първите стъпки, за първите дни, когато се озовахте в най-горещата точка на битката с COVID-19.

Като за всички, така и за мен това беше нещо ново. От онези неща, които се случват веднъж на много години и си свикнал да гледаш само по филмите или да четеш по книгите. Както всеки човек така и аз бях изплашен. Не толкова страх за себе си, колко за всички около мен - за близките ми, които мога да изложа на риск, страх за пациентите, които разчитат на теб, защото тази болест е нещо ново и различно, за което няма къде да прочетеш или научиш. Въпреки това, работата в COVID отделение има и друга стана, носи едно различно усещане. Работата в такова отделение те кара да се чувстваш различно, сплотява хората по различен начин, води дори до различна връзка между лекаря и пациента. Налагa се да работиш с различни лекари, сестри, санитари – от различни специалности, с различен опит и умения. И цялата тази работа на едно различно бойно поле. Това носи в себе си едно неописуемо чувства, един друг по своето усещане заряд. Всички, независимо от знанията и умения си работят в името на една кауза – работят заедно. Това и хилядите хора, които намериха своя начин да помагат, са красивата, стойностната страна на това, което се случи, защото думата „общество“ не е просто нарицателно, а е символ, действие, акт, който може да променя и да гради.

Днес ни трябва именно това - да извлечем от лошо нещо добро, нещо, което да останe. Затова си мисля, че освен цeлия страх и всички трудности, за които може да се разказва, по-важното е да разберем след края на пандемията какво хубаво може да остане, какви уроци може да научим и как можем да съхраним това, което ни е обединило.

Какво научихте за това време?

Много неща могат да се научат във времената, в които се наложи да живеем. Много уроци могат да се препрочетат по различен - по-стойностен, по–мъдър начин. Почнахме да мислим за важните и значимите неща, Спряхме за миг, имахме секунди време да се огледаме, за да видим, че важните неща са понякога скрити в забързания ден. Някак станахме по-смирени, по-мислещи за другия и по-разбиращи чуждата болка. Обществото разбра колко важно е здравето и тези, които се грижат за него. Затова успяхме да научим много и най-вече за самите нас. Най-важното, което аз научих, е че хората могат да бъдат много добри, ако погледнат през очите на другия.

Имало ли е моменти, в които сте съжалявал, че сте тръгнал по този път?

Не мисля, че има лекар, които да каже, че не е съжалявал дори за миг, че е избрал да стане лекар. Колкото и некрасиво да звучи и не вписващо се в идеята, че медицината е призвание. Трудностите в това да работиш професия, от която зависи живота на друг, в която мъката на всеки отделен човек е най-важна, а ти си онзи, които трябва да има знанията и уменията да я изцери, са огромни. Моралният дълг, които вменява обществото и моралната тежест, която има към теб - да бъдеш винаги в най-добрата форма, независимо от твоята болка, е нещо, което тежи много. Затова, според мен всеки медик се е замислял за пътя, по който е поел. Във време като днешното, обаче, нямаш възможност да мислиш, нямаш време да се чудиш дали не е могло по-иначе, просто защото медицината от онези професии, в които секундата може да е равна на цял един живот. Именно затова всеки колега си дава сметка, че днес е по-важно от всякога да загърби своите терзания и просто да даде всичко от себе си, за да помага. Така и аз, независимо от всички мисли, чувства и трудности, просто опитвам да помагам. Така в края на деня, когато се прибереш изтощен и знаеш, че си дал всичко от себе си, за да помогнеш, се чувстваш просто щастлив.

По-различен ли е COVID сега, година по-късно?

По-различен – надали. Ние сме по-различни. По-подготвени, по-знаещи, по- преживели. Въпреки това сме още далеч от това да кажем, че света може да се върнем към това, което познаваме от преди пандемията. Въпросът е, когато дойде време да се върнем, дали ще продължим по-същия начин да живеем нашия забързан живот, който познаваме от преди година или ще сме разбрали грешките си, ще сме оценили важните неща и ще сме преосмислили мирогледите си.

А по-различни ли сме ние, хората? Промени ли ни болестта?

Болестта успя да извади от нас най-дълбоките и скритите емоции. Видяхме много страх, паника, болка, но и видяхме едни от най-доблестните неща. Видяхме стотици хора като доброволци, много и различни благотворителни кампании, много хора, които направиха всичко по силите си да помагат на цялото общество. Именно едно наглед страшно време, ни накара да покажем безстрашното и доброто в себе си. Наистина се надявам, че когато болестта превие крак пред живота, в нас ще остане да живее това добро.

Искам да Ви върна няколко години назад, когато получихте Европейската награда „Карл Велики“. Как се почувствахте тогава като единствен представител на България?

Наградата „Карл Велики“ е един много специален момент. Тук може би трябва да уточня, че става въпрос за младежката награда „Карл Велики“. Това е награда, която Европейския парламент присъжда, се всяка година от Европейския парламент на младеж живеещ на територията на Европейския съюз, който организира и осъществи събитие или проект, оказал значимо въздействие и променил средата, в която той живее към по-добро. Тази награда, която получих преди 5 години, обаче не е просто награда за мен, а за целия екип. За всички онези млади хора в България, който работеха доброволно за проектите, които осъществихме, за да променяме средата около нас. Защото всеки човек може да извърши нещо добро, но за да може то да остане то във времето, трябва да има общност, хора около теб, с които да вярваш, че може да направиш промяната.

Как виждате оттук нататък професионалното си развитие?

Надявам се да имам възможност да остана и работя в България. Всеки млад специалист в страната е поставен пред тежък кръстопът накъде да поеме. Границите са отворени и работа за лекари има навсякъде. Затова пред всеки от нас стои въпросът дали искаш реализация в друга стана с развита здравна система или, борейки се, да останеш и да градиш живота си в България. Аз лично съм избрал второто и се надявам с труд и работа да имам възможност да остана в България, за да мога да променям средата, защото средата се променя с хора, които се борят за това.

Какво искате да пожелаете на колегите си, заедно с които създадохте Сдружението на младите лекари от столичния град?

Младите кадри в здравеопазването са дефицит и това е тенденция в световен мащаб. Някак си лекарската професия вече не е престижна и доходоносна. Развитието е бавно, изисква много труд и усилия, а младият човек на новото време иска всичко да се случи днес и сега. Въпреки това в България тази тенденция е най- стряскаща – под 20 % са младите лекари под 35 години. Част от тях, след като вземат специалност ще заминат в чужбина, други ще се ориентират към различни фармацевтични компании, трети ще се уморят и ще се откажат от лабиринта, в който са попаднали. Именно затова с млади колеги от различни специалности, подехме инициатива да направим това Сдружение на младите лекари към Столична лекарска колегия - СЛК на БЛС. Целта на сдружението е да се чуе гласа на младите медици, но не защото те са бъдещето, а защото са настоящето и пандемията от COVID-19 най- ясно ни го показа. Чрез сдружението ще опитаме да се борим за по-добро развитие на младите медицински кадри. Чрез специално създаден фонд от СЛК, ще може да изпращаме млади лекари на обучение в чужбина, а с различните комисии да предложи важните реформи, които засят младите лекари на България. Ще опитаме да създадена подобна структура в всяка столична болница, но да обхванем младите лекари в извънболничната помощ. Радостно ще бъде ако повече колеги се включат активно в сдружението, като могат да го направят като пишат на мейла на сдружението - young.doctors.sofia@gmail.com или на Facebook страницата – Сдружение на Младите Лекари - Столична Лекарска Колегия на БЛС . Аз лично вярвам, че средата се променя от хората в нея, а не от решения взети от някой друг и се надявам, че с моите колеги можем да бъдем добрият пример за това.