Д-р Иван Христов: Спешната медицина е моето призвание

Д-р Иван Христов завършва медицина през 1987 г. във ВМИ, гр. Плевен. Работи като участъков лекар в гр. Павликени. Специализира вътрешни болести в МБАЛ „Велико Търново“. Асистент е в Клиника по вътрешни болести и кардиология на УМБАЛ „Св.Анна“ при акад. Чудомир Начев. Работи в Клиника по инвазивна кардиология и интензивен сектор на УМБАЛ „Св.Анна“, ръководена от проф. Божидар Финков, както и в Спешно отделение на УМБАЛ „Св.Анна“. От 2012 г. е началник на Отделение по Спешна помощ на УМБАЛ „Софиямед“.

Спортен лекар е на боксов клуб „Пулеви“,„ЦСКА“,,Българската федерация по бокс, волейболен клуб „ЦСКА“, на клубове по бойни изкуства, по гребни спортове, на известни футболисти от настоящето и миналото, на клубове по лека атлетика, борба и др.

Д-р Христов, спешната медицина, на която сте се посветил, рядко остава време за размисли, но все пак искам да Ви върна назад в годините и да Ви попитам как стигнахте до това поприще?

Имам много години стаж зад гърба си и съм натрупал много опит в различни звена, но тук като че ли намерих истинското си призвание. И, обратно на това, което казвате, често имам повод да се върна в спомените си и да отдам дължимото на моите учители и на колегите, с които съм работил.

Бил съм участъков лекар, бил съм асистент в Клиниката по пропедевтика на вътрешните болести, където съдбата ме срещна с един голям човек и лечител – акад. Чудомир Начев, работил съм в Кардиологичната клиника на УМБАЛ „Света Анна“, ръководена от проф. Божидар Финков, в Интензивния й сектор, както и в спешно отделение на същата болница. Така че съм видял много и съм научил много. Когато се докоснах до истинската спешна медицина, си дадох сметка, че това е моето място.

А има ли пръст случайността тук?

Да, има. По необясними за мен причини, когато работех в кардиологията на болница „Св.Анна“ изведнъж решиха да ме „свалят“ в Спешното, защото нямах специалност по кардиология, а само по вътрешни болести. Случайно разбрах, че мястото в кардиологията е трябвало да бъде освободено.Започнах в Спешното и много бързо разбрах, че всъщност e било за добро. Намерих себе си точно в спешната медицина…

Коя част от работното ви всекидневие Ви носи най-голямо удовлетворение?

Общуването с хората, с човека, който е дошъл при мен с болката си и очаква да му помогна. Има дежурства, през които ми се е налагало да консултирам по 70 пациенти - като рекорд на Гинес! Но това темпо ме поддържа, заедно с усета, че мога да бъде полезен и на по-младите от мен.

А какво в здравеопазването ни днес Ви отблъсква най-силно?

Комерсиалосността, това, че се говори само за пари и за отчети.

Не е тайна, че сте се посветил и на спорта, че това също е Ваша младежка любов. Разкажете ни повече за това Ваше увлечение.

Спортът е не само увлечение за мен, той е кауза, която днес, вече на тези години, също посвещавам на младите. Отивам в спортната зала, за да им подам ръка и да им кажа: „Ето така трябва да направиш, така трябва да се наведеш, така трябва да се изправиш, така трябва да насочиш силата“. Това е една много голяма емоция, много тонизираща, много удовлетворяваща. Да намериш общ език с младите и те да ти отговорят с доверие. Това не може да се опише.

Обичам бокса, обичам водните спортове, йогата. Движението дава сила, а спортът гради характер. На това се опитвам да науча децата, младежите.

И тъй като заговорихме за децата и младите, искам да ви попитам често ли си спомняте за Вашето детство?

Да, много често и с носталгия. Израсъл съм в патриархално семейство. Родителите ми бяха скромни хора, обичаха труда и песента. Майка ми беше акушерка, беше помогнала на много хора. Ходил съм заедно с нея по къщите, по махалите, тя ги обикаляше и се грижеше за бременни, за родилки, за бебета.Помня как се събирахме на една дълга трапеза в двора – 36 деца, родители, внуци, правнуци. Пеехме заедно, родът ни даваше сила. Нося в душата си тази песен и до днес.

И вместо финал, моля, кажете ни кои са най-истинските човешки ценности, на които държите и сте изповядвал през целия си живот?

Да обичаш род и родина, да почиташ семейството си и да вярваш в доброто.