Д-р Ирина Лазарова: Необходимо е изследване на автентичните нагласи и потребности на лекарите в България

Д-р Ирина Лазарова е психиатър, когнитивно-поведенчески терапевт, обучител и супервизор. Председател е на Българска Асоциация по когнитивно-поведенческа психотерапия. Член е на международния консултативен съвет на Beck Institute for Cognitive Behavior Therapy и главен редактор на списание "Когнитивно-поведенческа терапия". Носител е на наградата по психотерапия на БАП за 2018 г. Ръководи Диагностично-консултативен блок към ДПБ “Св. Ив. Рилски“.

Д-р Лазарова, от Вашите наблюдения на практикуващ психиатър какви са най-честите проблеми от психичноздравен характер, пред които са изправени хората по време на епидемията COVID?

 Най-честите проблеми са свързани с тревожността. Популярно бихме могли да кажем, че Тревожността е “малката сестра” на Страха. Тревожността се покачва значимо когато надценяваме опасността и/или подценяваме ресурсите си за справяне. Пандемията COVID-19 постави целия цивилизован свят в точно такава ситуация. Първоначално опасността беше подценена и в резултат на това глобално се изправихме пред концепцията за липсващите ресурси.

По-нататък, когато медицинските ресурси започнаха да се преразпределят и се появиха някакви опорни точки – например повече научна информация, изследвания, наблюдения, ръководства за лечение и т.н., се появи безпокойството, че всъщност вирусът е по-страшен, отколкото сме допускали, протичането на заболяването е различно от познатите до момента вирусни инфекции и има много разнообразен ход при различните хора, а също така са налични феномени, които не са типични за обичайната медицинска логика. Знаем, че дори съществува изразът „Когато лекарят е уплашен, пациентът е почти умрял…”

Настоящата пандемия създаде множество ситуации, в които самите лекари бяха объркани, обезкуражени и даваха много противоречиви експертни мнения в публичното пространство – особено в България. Това неминуемо покачи общностната тревожност и особено т.нар. здравна тревожност (хипохондрия), като доведе до крайно хаотични, непоследователни и импулсивни управленски решения. Повечето, от които – нерелевантни към контекста и напълно неефективни. Това сериозно разклати авторитета на здравната система като цяло и разгради и без това крехкото доверие в лекарите в България. А когато хората не вярват в лекарите, започват да се чувстват много уязвими, несигурни и застрашени, като започват да имат явни симптоми на здравна тревожност. Започват да се вглеждат в най-малките детайли от соматичното си функциониране и да свърхинтерпретират нормалните телесни усещания като симптоми на сериозно заболяване.

В последните месеци, например, хората започнаха много интензивно, с повод и без повод да си мерят температурата. Дори устройството, наречено пулсоксиметър, започна сериозно да конкурира смарт гривните. В последния ден преди началото на лок дауна миналата седмица с изненада открих, че на две от масите в изискан столичен ресторант, клиентите се наслаждават не само на вкусните ястия, но и на новите си пулсоксиметри, с които прилежно измерват сатурацията си. Знаем, че тези устройства обикновено са за професионална употреба и са атрибут на секторите за интензивни грижи. Но в актуалната ситуация – регистрирането на сатурацията се оказва отговорност на всеки един гражданин. Можем да дискутираме, разбира се – дали това е пример за сериозен психичен проблем или е проява на лична отговорност и адаптивност.

Но, в крайна сметка хората могат да понесат големи трудности, лишения, ограничения и болка, само ако знаят точния срок. За да ограничим рисковете от възникване на психични разстройства (особено от тревожния спектър) е необходимо да знаем колко време ще трае страданието – 6 месеца, година, две….Неопределеността покачва екстремно тревожността и в последствие може да се появи потиснатост и цялостна загуба на мотивация за живот.

Как се проявява синдромът на професионалното прегаряне при медиците?

Синдромът на професионално прегаряне е състояние свързано с умора и фрустрация, предизвикани от посвещаване на кауза, усилията за която не са дали очаквания резултат. При медиците това се случва когато въпреки цялата им посветеност и професионализъм, хората продължават да умират или фатално да се влошават.

Тогава те започват да се чувстват емоционално изчерпани, хронично уморени, отчуждават се от своите пациенти и започват неусетно да обезценяват собствените постижения.

Емоционалното изтощение се свързва с изчерпване на цялостните ресурси на лекарите в България, което се проявява в интензивно напрежение, раздразнителност, липса на възможност за истинска почивка и възстановяване, дори и в отреденото за това време, както и проява на цинизъм.

Лекарите започват да имат преживяване за намалена лична ефективност, а от там се прокрадва идеята за несигурност в собствената професионална компетентност. Появява се т.нар. «умора от състрадание», която се изразява в остро усещане на безпомощност и объркване, които са предизвикани от травматичните и трагични преживявания на техните пациенти.

Професионалното прегаряне има няколко фази, но голяма част от тях са маскирани и преминават неусетно. Прегарянето настъпва постепенно, с незначителни предупредителни сигнали. Основен признак е загубата на интерес към работата и загуба на автентична мотивация, като това е придружено понякога с огромно изтощение и усещане на пълен физически и личностов разпад.

Професионалното прегаряне при медиците в България има склонност да остава стабилно във времето и е възможно да се прояви с раздразнителност към всички хора, които имат някакви изисквания, усещане за претрупаност със задачи, пациенти и очаквания. Пристъпите на гняв са във връзка с незначителни, на пръв поглед, поводи и понякога са съчетани със склонност към необмислени, рискови поведения.

На практика една голяма част от медиците в България влязоха в COVID кризата вече емоционално прегорели.

Според екзистенциалната перспектива, корените на прегарянето са в потребността на хората да вярват, че животът има смисъл, и че това, което те правят, е полезно и важно. Това важи особено за лекарите, които в голямата си част преживяват професията си като призвание. Но когато в тях се появи усещането, че са се провалили, че работата им е лишена от смисъл, че са блокирани и не могат да помагат ефективно и да променят света дори в малка степен, те започват да усещат безпомощност и безнадеждност, като в крайна сметка прегарят.

Тези преживявания обикновено смътно се разпознават и формулирането им без психологична помощ е доста трудно. Поради това медиците в България често практикуват отричане – отричат собствените си ограничения и затруднения, отричат страданията си, отричат индиректно страданията на пациентите, отричат здравната система, отричат лидерите, управляващите и т.н.

 Справянето с хроничното професионално прегаряне на лекарите у нас би могло да се случи през няколко ключови стъпки. На първо място е необходимо да се направи изследване на автентичните нагласи и потребности на лекарите в България. След това, на базата на тези данни е добре да започнат да се взимат гъвкави и неформални управленски решения, както по отношение на финансовото обезпечаване, така и по отношение на организацията на медицинската помощ, в която лекарите да имат активно участие.

В тази връзка, наличието на достъпни и успешни ролеви модели, би намалило риска от прегаряне, особено за по-младите лекари.

Ключов фактор е, също така, осигуряването на достатъчна професионална квалификация (образование) и по линията на продължаващото обучение, тъй като компетентността е пряко свързана с преживяването за лична ефективност и съответно намалява риска от прегаряне. За това допринася и обучението в професионална етика, както и създаване и поддържане на качествена професионална колегиална среда.

Особена стойност при превенцията на професионалното прегаряне има повишаването на психологичната култура на лекарите и формирането на умения за управление на силните емоции, свързани с непосредствената работа с пациентите и техните близки. Като това допълнително би довело до калибриране на общностните очаквания към лекарите за големи постижения и „героизъм“.

Не на последно място е важна и грижата за личния живот на лекарите, особено в ситуация на криза, тъй като наличието нанадеждна привързаност прави вероятността за професионално прегаряне по-малка.

Имате ли впечатления, склонни ли са българските лекари, сестри и останалият персонал в лечебните заведения да търсят психологическа подкрепа и психиатрична помощ, когато усетят, че са „на ръба“ на физическото и психическото изтощение?

В България лекарите на практика, нямат право да имат психични и емоционални проблеми, защото това е признак на слабост. Често самите лекари са стигматизиращи по отношение на психичните проблеми на свои колеги или дори към своите проблемни преживявания. Поради това, естествено, много малко от тях са склонни да търсят и да оползотворяват психологична помощ.

Моите впечатления от практиката са, че медицинските сестри и другите медицински специалисти, извън лекарите, са малко по-склонни да търсят психологична помощ по повод различни лични емоционални проблеми, житейски кризи и т.н. Но почти не съм срещала колеги, лекари или медицински сестри, които да потърсят психологична помощ във връзка проблеми от професионално естество, касаещи непосредствената им работа с пациенти, етични конфликти, цялостната организация на здравната помощ и т.н.

По отношение на професионалната си идентичност лекарите в България изглежда трябва да бъдат „от желязо” и да са „свръхчовеци”. Това очакват от тях пациентите, политиците и обществото като цяло. Това очакват и самите лекари от себе си. Не случайно, една не малка част от починалите от COVID лекари в България, са потърсили твърде късно медицинска помощ и дълго време са се лекували сами и не са се оплаквали дори и на колегите си.

В този смисъл българските лекари неусетно започват да възприемат всяко свое боледуване като някакво мъчително разобличаващо малодушие. А психичните си проблеми – като досадно падение, достойно за презрение. За съжаление повечето лекари в България не са способни на себесъчувствие, а това неминуемо се отразява и на отношението им към пациентите. Ние имаме брилянтни лекари от световна величина, но, уви, по отношение на емпатичната грижа за човешкото страдание сме на едно от последните места.

Лекарите, доста често, се оказват едни от най-трудните пациенти. Трудно ходят на прегледи, склонни са да занемаряват здравето си, често имат песимистични прогнози за протичането на собствените си заболявания и проявяват лошо съдействие към лечението.

Има ли според Вас необходимост от организирани мерки за превенция с цел съхранение на психичното здраве при медици и на какво ниво би трябвало да се реализират те?

Прегарянето не зависи само от организацията на работата.

То е пряко свързано с нашите желания, мечти и надежди, за които трудно намираме място в реалността.

Повишаването на организационната култура в лечебните заведения; изграждането на основани на доверие отношения с колегите могат да помогнат да се определи какво е реалистично да се очаква в ежедневната работа на лекарите и какви са техните логични лимити. Да се дестигматизира психологичната помощ за лекари и медици и това да стане част от препоръчителния набор от интервенции в рамките на добрата практика.

В този смисъл смятам, че винаги превенцията на прегарянето е много по-добър подход от лечението му.

А това често е свързано с полагане на граници на професионалната роля и задълженията. Човек не може да помогне на всички и за всичко, реалистично и себе-предпазващо е да приеме определени външни лимитиращи фактори, както и ограничеността на собствените си възможности.

Моето мнение е, че грижата за психичното здраве на лекарите е необходимо да започне още от студентската скамейка, а дори и по-рано – още когато младите хора правят своя избор на професионално поприще. Грижата за психичните ни ресурси като лекари е въпрос на култура и ценности. Формирането на лекарите в България, все още е свързано с подценяване на грижата за психичното здраве и благополучие.

Какви са очакванията Ви за късните последици от пандемията – за обществото и в частност за медиците?

Аз лично имам по-скоро оптимистична нагласа – глобално медиците по цял свят ще извлекат максималното от множеството натрупани за кратко време познания и емпирични данни.

Епидемиите не са нови за човечеството и винаги са били свързани с постигане на специфично смирение и едновременно с развитие на науката.

Мисля, че определени медицински специалности ще излязат на преден план и ще придобият уникална значимост – инфекциозни болести, вирусология, пулмология и т.н. (по данни на Националния статистически институт в България официално има само 210 инфекционисти).

Като цяло работата на медицинските специалисти вече става по-видима и разбираема за обществото, а това поражда специфичен респект. Престижът на лекарската професия се препотвърждава и актуализира и вярвам, че за лекарите в България няма да се мисли вече просто като за хора с призвание, полагали Хипократова клетва, които са длъжни да лекуват, длъжни са да спасяват, като едни неизменни стражи на здравето, без да мислят за възстановяването на собствените си изразходвани ресурси.

Много вероятно е лекарите да допуснат идеята за професионалното прегаряне и да оценят колко важни са всъщност психичните ресурси и колко ключово е умението ни да ги управляваме разумно.

Мисля, че тази пандемия ще допринесе за повишаването на медицинската култура на обществото като цяло и хората ще започнат реално да мислят за превенция и профилактика на различни заболявания. Вместо да използват страха като превенция, ще знаят точно защо е важно да си мият ръцете и да не ходят на работа когато „само леко са настинали”.