Д-р Михаил Илиев: Да се постараем да останем нормални хора

Д-р Михаил Илиев е специалист по спортна медицина. Уважаван лекар, дал много на българския спорт, той е търсен консултант и добър приятел на десетки футболисти и спортисти от цялата страна. Днес разговаряме с д-р Илиев за неговия професионален път, за житейските истини и принципите, на които е останал верен през целия си живот.    

Д-р Илиев, Вие сте добре познат като лекар, посветил дълги години на спортната медицина. Разкажете ни за своя път в професията.

Започнах като 12-годишен ученик, първо играех шахмат в „Спартак“ - Плевен. Продължих като студент, играех за „Аакедемик“ - София и станах студентски шампион по шах.

През 1980 г. влязох в света на футбола – една година бях лекар на футболния отбор на „Спартак“ - Плевен, защото по времето на социализма лекар не можеше и да си помисли да работи в София. По тази причина започнах като главен треньор по шах на клуба на „Славия“ - София. По-късно бях назначен за лекар на Футболния клуб на „Славия“ и се грижех за здравето на футболистите в продължение на 10 години. Дължа много на тези хора, с които бях заедно през всичките тези години.

От 1993 до 1996 г. станах лекар на Футболен клуб „Левски“, през този период отборът три пъти стана шампион и печели купата. От 1996 до 2000 г. преминах в Националния отбор на България по футбол с треньор Христо Бонев и участвах в екипа по подготовката за участието ни на Световното първенство във Франция през 1998 г. Прекъснах за кратко, защото от 2001 г. станах президент на Българската федерация по шах. От 2003 до 2012 г. отново се завърнах в Националния отбор по футбол с треньор Пламен Марков, заедно в екипа подготвихме участието на отбора в Европейското първенство в Португалия през 2004 г.

След това, през 2012 г. поех грижата за здравето на футболистите на „Левски” и останах при тях до лятото на 2014 г.

Разбира се, имам професионален интерес към футболната медицина, от далечната 1996 г. до днес съм участвал във всички световни и европейски конгреси по футболна медицина на ФИФА и УЕФА. Секретар съм на Медицинската комисия към БФС, която дълги години организира и провежда научни конференции за лекари и кинезитерапевти в системата на спорта. Така че, над 55 години съм в българския спорт.

Имате ли някакъв особено запомнящ се случай от първите години на практиката ви като лекар по спортна медицина?

Съвсем в началото на практиката ми като спортен лекар при мен дойде треньорката по баскетбол Мая Герданова. Молеше ме да помогна на едно момиче с проблем в растежа да бъде прието в Спортното училище. То не можеше да бъде записано по закон, защото не беше със завършен растеж. Казах й да го доведе при мен. Дойдоха двете. Видях момичето, тогава беше на 13-14 години. Попитах я дали иска да стане баскетболистка и тя ми каза, че да, наистина иска, и то много. Прегледах я, дадох й документите и й казах: „Ти ще станеш най-добрата баскетболистка!“. Така тя тръгна по пътя си. Знаете ли коя е? Полина Цекова, първата българска баскетболистка, която игра в NBA в САЩ.

Имам и стотици други срещи и спомени от тези години, но този е един от най-ярките.

Какви пациенти са футболистите – дисциплинирани или трудно спазващи лекарските препоръки?

Професионалният спорт изисква най-вече дисциплина и това се отнася за всички, без изключение, и за футболистите в това число. От моята практика на лекар по спортна медицина мога да кажа, че няма по-дисциплинирани пациенти от спортистите и от балерините. Може би е от значение и това, че в спорта има жестоки глоби. Знаете максимата, че човек започва да се замисля какво прави, когато му бъркат в джоба...

На какво Ви научи спортът, отне ли Ви нещо в личен план, обогати ли Ви като личност и като медик?

Спортът ме е научил на две неща. На супер дисциплина във всичко и на отговорност. За дисциплината – знам, че като имам насрочена среща в 8 часа, трябва да бъда готов и на място в 8 без 5. За отговорността – обичам да цитирам един от любимите ми писатели, Антоан дьо Сент-Екзюпери: „Да си човек преди всичко значи да си отговорен“..

Като лекар по спортна медицина съм се убедил, че без тези две неща не може. Има и друго, свързано с хората, с които работиш – отговорността за тях. В работата си съм общувал и с чистачката, и с работниците по поддръжката на терена, на корта. Най-важното е в общуването си да бъдеш добър човек!

Спортният лекар трябва да има контакти с колегите си от други специалности – травматология, вътрешни болести, урология, акушерство и гинекология. Не просто да напишеш талон и да изпратиш пациента за консултация при тях. Не просто да кажеш: „Отивай на уролог“, например. Трябва да вдигнеш телефона и да се обадиш на колегата, при когото изпращаш болния, да бъдеш сигурен, че консултацията му ще бъде уредена. Това е принцип, от който не съм отстъпвал никога.

И още нещо – нормалността в отношенията между хората. Да останем нормални хора. Аз имам претенцията да съм нормален човек. Замислих се над това определение, когато гледах преди години френския филм „Двама мъже в града“ с Жан Габен и Ален Делон. За мен той е на-големият френски актьор. Когато го интервюират след много години и му задават въпроса кое е най-важното човешко качество според него, той отговаря, че не е нито скромността, нито честността, а да бъдеш нормален човек!

Много държа да отдам дължимото и на нашите учители - проф. Димитър Шойлев, проф. Иван Матев и проф. Ангел Томов. Това се идни фигури, които заслужават най-дълбок респект. 

Кои са любимите Ви занимания извън работата?

Да се срещам с приятели и да бъда със семейството си. Имам много приятели, хора от всички спортове Те са моето богатство. Когато имам време, обичам и да играя шах, но с по-добри от мен. Шахът е фитнес за ума.

Кое човешко качество цените най-много?

Вече казах - отговорността.

В края на разговора искам да Ви попитам как епидемията COVID-19 ще промени света на футбола?

Целият свят е побъркан, не само светът на футбола. Нищо не е ясно, носят се слухове и теории – за световен заговор, за конспирация, за епидемиологична война. Нищо не е ясно, от медицинска страна въпросите остават. Никой не знае истината. За футбола загубите са за милиарди.

И пак ще се върна към нормалността – в този побъркан свят нека се постараем да останем нормални хора!

Кое е пожеланието, което бихте искал да отправите към Вашите колеги в този труден момент за всички?

Пожеланието ми е не само към лекарите, а и към сестрите, акушерките, лаборантите, всички, които работят в здравеопазването. Да съхранят човешкото у себе си и трудът им да бъде признат. Не мога да не кажа няколко думи за това, което се случва със сестрите. Ето, излизат факти – 25 000 медицински сестри у нас са на възраст между 50 и 60 години. 30 000 сестри не достигат. Преди време обърнах внимание на този проблем, говорих с авторитетни хора, от тези, които вземат решения. Нищо не последва, нищо не се случи. Днес искам да им кажа: „Не уважихте тези жени“. И да им напомня, че българските медицински сестри са най-търсени и ценени в Германия. Нека си зададат въпроса защо стана така...

И едно изречение за финал?

Болестта ще си отиде, и тя е временно на този свят, както и ние, хората, сме тук временно. Важно е да бъдем оптимисти и да останем солидарни. Това ще ни спаси.