Д-р Христина Димитрова: С писането преработвам болката и чувството за несправедливост

Моите пациенти споделят творческите ми вълнения, за мен това е голям стимул и душевна радост

Д-р Христина Божинова – Димитрова е родена във Варна. Живее и твори в родния си град. Завършила е Езикова гимназия “Фредерик  Жолио-Кюри" и медицина в МУ - Варна. 

Работи като общопрактикуващ лекар. Има защитена дисертация и степен “доктор по медицина”. Автор е на книгите: „Душата на къщите“, „Улици“, „В градината на поезията, ред. Зл. Коларов, "Най-добре да попитаме гладния", изд. Академия "Знание", ред. К. Кондова,"Светлина по пътя", изд. "Академия Знание", четириезична, ред. К.Кондова.

Член и зам-председател на: Съюза на писателите лекари в България „Д. Димов“. Член на Сдружение на писателите - Варна и UMEM (Union Mondiale des Écrivains Médecins, Световен съюз на лекарите-писатели).  

Носител е на международната литературна награда "Хипократ и Пегас - UMEM 2025", награда за проза (2023), общественозначима поезия и семейно творчество на Клуба на българските жени и семейства, Хамбург, 2025 г. 

Д-р Димитрова, кога разбрахте, че писаното слово е призвание за Вас заедно с лекарската професия?

Започнах да осъзнавам, че искам да пиша, и да пиша системно, сравнително късно - преди десетина години. Преди около две години дори се изплаших, че писането изисква не по-малка отдаденост от медицинската професия и не знаех как ще балансирам между двете. Но мисля, че го постигам.

Първата ми публикация бе в сборник на Националното сдружение на общопрактикуващите лекари в България по инициатива на доц. Любомир Киров. Годината бе 2015. Две години по-късно имах възможност да участвам в Международен конгрес на лекарите-писатели в Пловдив, през 2017 г. Именно там попаднах в друг свят, общност на лекари писатели от България и Европа.

Това е средата, която и днес е мое духовно семейство. Следва процес на решение и смелост да издавам, да споделям, да чета пред публика, пред колеги, да се развивам като творец. И също така да давам възможност на други лекари творци да намират своята творческа среда и да се изявяват и развиват, каквато среда е нашия Съюз на писателите лекари в България.

Разкажете за първите си стъпки в литературата. Какво Ви даде сили и вдъхновение?

Освен поводите за творческа изява и развитие - литературни срещи, конгреси, творчески работилници, основна роля за мен имаха менторите - хората, които ми дават и до днес насърчение, подкрепа и кураж.

Това за мен са проф. Златимир Коларов, председател на Съюза на писателите лекари в България, д-р Роланд Ноел от Франция, д-р Симоне Бандирали от Италия, сега президент на UMEM - Международен или Световен съюз на лекарите писатели, които са ме насърчавали да пиша. Колегите от нашия съюз на писателитe лекари в България. Също така общността на Академия "Знание" в София - Марисиана Влашева, Здравка Евтимова, поетесата Камелия Кондова, Розалия Александрова от Пловдив, която познавам от 2017 г.- мой редактор и духовен водач. И д-р Емилия Юкер, председател на Комитета на българските жени и семейства в Хамбург, която вече двадесет години с българската общност там повдига духа на българските творци.

Какво отне това Ваше занимание от битността Ви на лекар? Или може би я обогати?

Според мен писането не само, че нищо не ми е отнело, а ми дава повече дълбочина в работата ми на общопрактикуващ лекар. Това е специалността, която в най-голяма степен трябва да разглежда пациента като цяло на биологична, социална и психична същност и изява. Тази тежест на професията, на пренесената болка може да се трансформира в литературна творба.

В този смисъл бях написала един стих:

"Пиша като лекар,

мисля като писател.

И в тази двойнственост

се ражда истина..."

Какво вижда и усеща творецът д-р Димитрова в лекарския кабинет? А когато е сама?

В кабинета виждам болка, съдби в общочовешки и медицински аспект. Но също има едно непрекъснато натоварване, очаквания, изисквания, контрол, администриране, дори натиск, което е предизвикателство за всеки лекар.

Болката и болестите като медици трябва да трансформираме в диагнози, дори кодове...Разбира се, хората очакват от нас помощ, съдействие, съвет най-общо казано. Което се измерва конкретно в лечение, насочване, подпомагане и така нататък.

И за медицинската дейност, и за административния натиск са необходими силна мотивация и характер.

В нашата работа на общопрактикуващи лекари има и много медикосоциални и социални дейности и елементи, което беше обект и на научните ми търсения, реализирани с моя научен ръководител проф. Лора Георгиева от Медицинския университет във Варна.

Точно тези моменти ме провокират и като пишещ човек.

Социалното силно ме вълнува. Неслучайно последната ми стихосбирка носи заглавието "Най-добре да попитаме гладния". Ето един стих от нея:

"Живяхме с илюзията,

че свободата е по-ценна от хляба.

Но най-добре да попитаме гладния".

В писането именно намирам възможност да преработя болката, чувството на несправедливост и опасност, ако въобще могат да се преработят. Но това е начин да стигнеш до други човеци на тази вълна. И това също дава сили и мотивация.

Движението, пътуванията, природата за мен са силен творчески стимул. Морето, вятърът, дъждът, птиците, чайките дори. Гълъбите, цветята...Като при всеки творец. И творческата среда, улиците, градовете.

Освен че лекувате пациентите си, споделяте ли с тях вълненията си на писател? Харесват ли те това?

Благодарение на социалните мрежи и медии немалко от моите пациенти споделят творческите ми вълнения, някои от тях проявяват истински интерес. Някои дори споделят, че държат стихосбирките ми на нощните си шкафчета. Нещо като лекарство! Казват, че ги четат преди сън или дори при някакъв проблем. А също, че ги чувстват целебни. За мен това е голям стимул и душевна радост. Получавам и писма по повод публикувани стихове с много вдъхновяващи за мен думи. Имало е много случаи да се чувствам изтощена, изчерпана и такива писма идват точно навреме. И ми дават сили да продължа. И с медицината, и с писането. 

Отдавна не си задавам въпроса дали трябва да пиша, дали мога да си позволя да публикувам. Между мен и моите читатели, включително. пациенти, има откритост. Както казва Камелия Кондова, голямата българска поетеса и редактор на последните ми книги, поезията е разголване. И аз съм поела този риск, преодоляла съм го. Зная, че ще стигне до точните хора, за които тази искреност, гледна точка, преживяване имат значение.

Известна сте и с това, че отворихте вратите на кабинета си за украински бежанци в първите дни и месеци на войната, подадохте ръка и на колеги лекари от Украйна. Кои са най-силните спомени, които останаха у Вас от това време?

Разказвала съм това и преди. Помня, в края на февруари 2022 г, моята майка ми каза развълнувана, че е започнала война в Украйна. За нейното поколение думата война има конкретно измерение - страх, глад, болка, загуба...Тогава отговорих съвсем фриволно, че Украйна е толкова далеч... Само след дни на вратата на лекарския ми кабинет ме чакаха десетина човека - бежанци. Трябваше да взема бързо решение. Владеех езика от езиковата гимназия, която бях завършила. И съм от бежански род. Две основателни за мен лични причини.

През следващата година чрез съмишленици се запознах с моята колежка от Одеса д-р Анастасия Бордеева, и започнахме да работим заедно официално когато тя приравни дипломата си. И до днес. Този опит споделяме и с други медици, които искат да преминат по този път.

Колегите, с които аз се запознах са много енергични, мотивирани и в никой момент не забравям максимата "Не подценявай ученика, той може да ти бъде учител".

И един по-тривиален въпрос – какво бихте искали да промените в здравната системата, за да бъдат по-удовлетворени и лекари, и пациенти от нея?

Има много аспекти на проблема, но да кажем - в центъра на здравеопазването трябва да бъде пациентът и социалнозначимите болести. Всеки участник в здравната система да работи само в сферата на своите компетенции.

Но съзнавам, че донякъде това е идеалистично...

Експертните оценки на съсловни организации като нашата например, на НСОПЛБ, на експертни съвети и бордове да имат по-значителна, дори определяща роля при вземане на решения по определени проблеми. Защото ние ги познаваме. Защото има тясна специализация и бързо развитие в медицината.

В цялата система да има ясно разписани правомощия на отделните медицински професии, субординация и уважение.

Ще споделите ли какви са плановете Ви на творческото поприще?

Да продължа да пиша, вдъхновението да е с мен, да издавам стойностни книги, да събирам творци, да имаме значими творчески срещи в България и по света.

Да можем да участваме и представим отново достойно България на предстоящия 68-ми конгрес на  UMEM - Международния съюз на лекарите писатели тази година в Кан, Франция.

И вместо финал – ще подарите ли на нашите читатели и Ваши колеги няколко реда – в стих или проза, искате ли да им пожелаете нещо лично?   

Честит празник на Светите братя Кирил и Методий!

Честит празник на славянската писменост и култура!

Честит празник и поклон пред нашите учители и духовни водачи!

Искам отново да спомена всички мои учители, всички пишещи лекари, моите колеги, проф. Златимир Коларов, Здравка Евтимова, Камелия Кондова, Академия "Знание", д-р Емилия Юкер, поетесата Розалия Александрова от Пловдив и всички, с които споделяме вълненията на духа.

Да бъде мир! Да пребъде България!

Благодаря за нашата среща в навечерието на празника. За мен е чест!

Ето и няколко мои творби, писани през годините по темата:

Как пишат лекарите

     На моите пишещи братя и сестри

Как пишат лекарите? 

На крак. 

Върху рецепти, 

телефони

тетрадки, 

листи-

подредени, 

разхвърляни, 

събирани, 

изгубени... 

наум

набързо

скришом. 

Да не забравите медицината,

ни укоряват!

Няма! 

Има толкова много за казване, 

за изплакване,

за споделяне. 

Да оставиш  следа, 

Знак, 

Присъствие

Има ме, 

Тук и сега! 

Бях тук. 

Тук съм! 

С болните, 

Но и с мислите, 

С болката, 

С чувствата... 

С тъгата, 

обидата, 

натиска, 

Сълзите, 

Спомена

Нека останат на листа. 

Да стигнат до някого. 

Нека останат... 

Тази част от мен да остане , 

Нечутата,

неразбраната,

неизказана

Тази, която съм.. 

От плът, 

с биещо сърце, 

Ходеща, 

мислеща, 

чувстваща,

споделяща

обичаща, 

лекуваща.

И пишеща! 

*

Ако пътят е твой

 Непременно ще нареди пътеки.
 Опасно ще излъска стълбите нагоре.
 Ще нареди релси за влака,
 ще ги доближава и пресича.
 Ще сложи гари с пътници.
 Ще посади дървета и глицинии
 с тежки лилави гроздове.
 Ще опива -
 с цвят, аромати и слава.
 Ще обуе обувки,
 обувките ще се скъсат
 или отеснеят
 до босо.
 Ще прокървиш.
 Ще се засрамиш от смелостта си.
 Ще се объркаш.
 Ще загубиш пътя
 и пак ще го намериш.
 Някъде за теб ще изсвири тромпет.
 Това ще е бойния вик,
 че твоите са там Горе.
 От тях ще чуеш заветното:
 От нашите си.
 На прав път си.
 Пиши!

*

Прераждане 

Аз искам да бъда писател, възкликнах. 

Но първо трябва да науча буквите 

себе си и болката. 

После да отгледам дървото, 

от което да издялкам 

молива за писане. 

Да го подострям всяка сутрин с истина, 

както дядо го правеше, 

все едно от това му зависи живота. 

Чак тогава прописах.

*

Мога да превързвам рози

Хора също.

В деня на милосърдието.

И всеки Божи ден.