Доц. Ивелин Такоров: От 15 години не съм си изключвал звука на телефона

Доц. Ивелин Такоров е роден на 24 април 1978 г. Завършва Медицинския университет в София през 2002 г. От 2003 г. насам е част от екипа на Клиниката по чернодробно-панкреатична и трансплантационна хирургия във Военномедицинска академия (ВМА). От тази година е ръководител на Клиниката по коремна хирургия. През последните 11 години е участвал в почти всички трансплантации на черен дроб, извършени във ВМА, които са близо 70. Специализирал е в Монреал (Канада), Есен (Германия), Бордо (Франция) и е преминал редица курсове във Франция, Италия, Гърция, Румъния, Македония и България.

Доц. Такоров е „доктор по медицина", има над 200 научни публикации в български и чуждестранни издания, съавтор е на учебни помагала и преподава в катедра „Хирургия“ и в катедра „Гастроентерология, чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология“ на ВМА. Секретар е на Българското дружество по трансплантология, членува в Българското хирургическо дружество, Българската асоциация на гастроентеролози, хирурзи и онколози, както и в International Association of Surgeons, Gastroenterologists and Oncologists (IASGO), International Hepato-Pancreato-Biliary Association (IHPBA) – член на управителния съвет на Balkan Chapter of EAHPBA, Intenational Laparoscopic Liver Society (ILLS), Europeans Society of Surgical Oncology (ESSO) и European Society of Medical Oncology (ESMO).

Доц. Такоров, как се спряхте на медицината за своя професия?

Изборът беше сравнително труден, защото имах няколко желания. Много ми харесваха и правото, архитектурата… Дори до 7-ми клас се подготвях да ставам архитект и учих много математика, тъй като баща ми е строителен инженер и харесвах дизайна на сградите. В един момент реших, че повече искам да се занимавам с хирургия, защото за мен медицината беше хирургията, дори не съм мислел за друга специалност. Имах наблюдения върху консервативните дисциплини, тъй като майка ми е педиатър, но те не ме грабваха, защото има по-малко действие, а аз обичам да ръководя нещата и да ги контролирам, доколкото е възможно в медицината. Дълго време се подготвях за медицина, а благодарение на добрите си математически познания и комбинативното мислене, което изисква математиката, имах възможност по време на средното си образование да бъда национален състезател на олимпиади по физика, химия и биология едновременно. В следствие на това, при завършване на гимназиалното обучение, на 30 човека от цялата държава ни дадоха национални дипломи за особени заслуги в определени области на науката и това ми даде теоретична възможност да избирам къде искам да уча. Казаха, че ще ни приемат без изпит. Започнах отново да мисля за архитектура, право и пак започнах да се двоумя. Когато ни връчваха дипломите обаче, ректорите на всички водещи университети казаха: „Ще е обида за тези деца да ги приемем по право. Нека да си издържат изпитите“. В тази ситуация бях подготвен да кандидатствам единствено с билогия и химия. Не можах дори да замина на световната олимпиада, защото съвпадаше с изпитите за медицина в София.

Как избрахте специалността си?

Започнах да уча медицина с ясното съзнание, че ще се насоча към хирургична специалност. Имаше един момент, в който доста ме влечеше ендопротезирането в ортопедията, но когато размислих при завършването, остана хирургията като единствен вариант за работа. Впоследствие се разбра, че във ВМА се създава нова клиника по чернодробна-панкреатична хирургия и кандидатствах за работа. Така от студентската скамейка попаднах направо в клиниката на проф. Никола Владов. Аз бях първият му служител. Успях да натрупам опит, защото дълго време бяхме само двамата и много операции преминаха през ръцете ми. Сравнително в ранна възраст започнаха да ми позволяват да извършвам хирургични интервенции, а и науката вървеше паралелно. За да е добър специалист, човек трябва освен с чисто практическата работа, да е запознат в дълбочина с новите разработки, с новите постановки при лечението на различни заболявания и това, респективно, ми позволи много бързо да се развия в тази дисциплина – коремната хирургия. Съответно, активно се включих в подготовката на първите трансплантации. Участвал съм в почти всички, когато съм бил в България.

Проф. Владов е мъдър ръководител, виждате колко хора излязоха от нашата клиника и се развиха. Първо ни напуснаха проф. Венцислав Мутафчийски и д-р Сергей Сергеев. На втора линия сега ние с доц. Иван Василевски - напуснахме клиниката и тя продължава да работи по същия начин. Същевременно, много други звена започват да работят по същия стандарт.

Обучението е много важна брънка от цялата верига във формирането на един екип. Имахме възможност да се обучаваме във водещи центрове в чужбина за чернодробните трансплантации, и чернодробно-панкреатичната хирургия въобще. Да сравним най-добрите страни от всички програми, защото има нюанси, които са различни в Германия, във Франция, в Канада и, респективно, да си изградим протокол, най-адаптивен за българската ситуация, защото тук винаги трябва да има известен компромис.

Какви са особеностите на България, които налагат адаптирането на програми, а не цялостното им прилагане?

Те са предимно в мащаба на финансирането, бройката на интервенциите, които се извършват. Съответно, ние не можем да поддържаме определени длъжности, продукти и апаратура в наличност и затова нещата се адаптират към нашата практика. В никакъв случай не казвам, че правим трансплантациите и другата хирургия с подръчни средства, напротив. Случвало се е така, че водещи световни специалисти, които са гостували в България, са виждали някои новости при нас. По времето 2006-2008 г. ние имахме всичко най-добро, което беше излязло на пазара в света. Проблемите в България са по-скоро организационни. В развитите в трансплантационно отношение програми в Западна Европа и отвъд Океана, има ангажирани твърде много служители с координацията, връзките с пациентите, впоследствие има структури, които проследяват трансплантираните. Ангажирани са много хора, а тук структурата е доста ограничена. Ние не можем да си позволим да издържаме толкова голям щат, който да се занимава с толкова малко трансплантирани болни.

Колко трансплантации годишно правите?

Не повече от десет... Рекордът ни е 10 за една година, а за жалост често не го и доближаваме. Трансплантацията е пряко зависима от нивото на донороство. Когато имаме ниска честота на донорство, няма как да осъществим по-голяма бройка трансплантации. Живото донорство не е супер алтернатива за европейския свят, освен при педиатричните пациенти. Съвсем скоро бяхме в Сеул. Там празнуват 5000-та трансплантация от жив донор и то – само в една болница. Там обаче ситуацията е друга, защото имат съвършена организация, големи фамилии, по-малки пациенти, които се нуждаят от по-малко количество като обем чернодробен паренхим. Много по-лесно се разработва една такава система за живо дарителство. Докато в Европа фамилиите са по-малки, подходящите реципиенти редки, а и трябва да сме много предпазливи, защото сигурността на живите донори е на първо място. Затова, от тази гледна точка, най-правилното развитие за нашата трансплантационна програма е да се стегнат редиците на базите за донорство и, съответно, да има повече реализирани донори. Това, че няма обявени донори, не означава, че не е имало подходящи пациенти. Наредбата много добре е регулирала всичко, плаща се на болниците за всеки кондициониран донор, но има нещо, което спъва тази ситуация.

Кое е то?

Не знам. По-скоро нещата се въртят около организацията. Някъде комуникацията се прекъсва. Имаме отлични специалисти – анестезиолози, добре подготвени звена, изчистени са юридически нещата, но нещо не се случва. Не мога да го дефинирам…

Откакто се повдигна отново въпроса за донорството, след като се оказа, че не сме пращали органи на „Евротрансплант” близо две години, само за седмица се реализираха две донорски ситуации. Това означава ли, че трябва постоянно да се правят кампании, за да има този резултат?

Да, проблемът явно се крие някъде там. Когато се привлече вниманието на обществото, обикновено има такава стихийност и се откриват донори. Иначе те се случват непрекъснато. Колкото и да е напреднала медицината, за съжаление, има такива ситуации, при които пациенти с тежка и необратима мозъчна увреда не могат да бъдат върнати към живот. Това не е резултат от лошо лечение на пациентите, нито слабост на здравната система, защото навсякъде по света има хора с мозъчна смърт. Въпросът е в тяхното откриване. И ето, когато малко се поразшуми, се откриват донори, а после отново има спад... Имали сме случаи на 10 донора после падаме до три, което не се случва никъде другаде по света. С Румъния стартирахме заедно трансплантационните си програми и в началото и те се мъчеха така – четири, пет, седем донора. Изведнъж обаче, към четвъртата година, там нещата се наместиха и започнаха да правят по 50, дори 100. Кривата много се изправи при тях, докато ние продължаваме да сме на дъното, с най-ниска честота на донорство в Европа. За мен това доказва, че проблемът е организационен.

Според Вас колко време е необходимо, за да бъдат създадени екипите за белодробни трансплантации у нас?

Минимум година. Трябва поне по шест месеца да се обучават колеги в чужбина. Същевременно, дори там честотата на белодробни трансплантации не е толкова голяма, за да може да се отиде някъде и за кратък период от време да се видят много случаи. Освен това, трябва да се създаде организация за гледането на тези болни. Чисто механично, процесът по трансплантация би могъл да се усвои бързо, но логистично процесът после е не по-малко важен. Нужен е персонал, а няма как да му се плаща, когато няма оборот. За да се създаде такъв център, някой трябва да го финансира, а това няма да стане много лесно. В нашата болница от 2004 г. се работеше активно за чернодробните трансплатации, проведохме обучение всички, които бяхме в първоначалния екип, закупи се апаратура, оборудваха се зали за следоперативния период, център за проследяване. Това нещо отне 3-4 години, докато стартираме напълно сами своята трансплантационна дейност. За разлика от повечето програми в Източна Европа, които са започнали с помощ от водещи клиники, ние сформирахме абсолютно самостоятелно всички протоколи и първата трансплантация беше направена изцяло от екип на ВМА. Така че, ще минат година-две докато могат да стартират белодробни трансплантации в България и то – при много голямо желание на държавата.

Как се справяте с напрежението да сте винаги в готовност, когато се случи донорска ситуация?

Не мисля за това. Реално работя работата си с удоволствие, а всички в клиниката, в която бях до скоро – Чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология, бяхме приели за своя съдба да се усъвършенстваме. Това удоволствие ми позволява да се поддържам ентусиазиран и свеж през цялото време. Действително често е доста натоварено – часове операции, дневни, нощни, които могат да се прехвърлят и на следващия ден, а след това продължаваме с другите операции, защото всеки ден си имаме планова програма, независимо какво се случва. Понякога има и извънредни ситуации… Смея да твърдя, че организацията в нашата болница е на много високо ниво. Това води до известно привикване с телефоните. От 15 години не съм си изключвал звука на телефона. Във всеки един миг – независимо дали съм в банята или плувам в морето, е до мен. Ако обаче пропусна обаждане от проф. Мутафчийски или проф. Владов, се чувствам гузен. Иначе обичам да спортувам – баскетбол и тенис, но нямам време. Става много сложно, защото всичките ми приятели са ангажирани и стиковането е изключително трудно. Тенис играя малко по-често, защото е по-индивидуален спорт. А трябва да се обърне внимание и на семейството. То не бива да страда тотално заради професионалните изяви. Нямам специална рецепта за релакс. Когато работиш с желание и удоволствие, релаксираш и по време на самата работа.

А как приема семейството Ви провалите на общите Ви планове?

Отнасят се с разбиране. Ако не беше така, вече нямаше да имам семейство. Свикнали сме, мобилни сме. Често се налага да пътуваме с две коли… Всеки от екипа шофира автомобил добре, за да можем да се приберем от всяка точка в София… Понякога не се налага да пътувам. Веднъж бях във Варна, когато там възникна донорска ситуация. Просто отидох да експлантирам дроба, натоварих го в самолета с останалия екип и си останах там. Благодаря на семейството ми за разбирането. Даже децата вече свикнаха, че понякога се налага да отсъствам, дори на светли празници. Трансплантологията е отдаденост. Няма как да се случат нещата, ако човек не го приеме със сърцето си.

Срещате ли се с близките на донорите?

Не, ние, като трансплантолози, от морално-етична гледна точка, не участваме в процеса на донорство. Това е изключителен приоритет на координаторите. ИАТ пък се разполага с органите на донорите, защото има национална листа на чакащите. Те преценяват в кой от двата центъра, които могат, да се извършват чернодробните трансплантации. Нямаме никакъв досег с потенциалните донори, до момента, в който не се наложи да експлантираме органи.