Доц. Калпачки: Едва 50% от хората с инсулт стигат до болница с линейка в първите часове

Едва около половината от пациентите с инсулт стигат до болница с линейка в първите часове след инсулта. Част от хората избират да изчакат, губят най-важните часове – началото на симптомите, и отиват при лекар в следващите няколко денонощия. Малка част от хората си остават вкъщи, а някои от тях умират в първите едно-две денонощия.

Това коментира пред БНР ръководителят на най-големия специализиран център за лечение на инсулт в столичната УМБАЛ „Св. Анна“ доц. Росен Калпачки.

Той очерта няколко проблема, свързани с лечението на инсулт у нас. Освен факта, че само около 50% от хората с инсулт стигат до болница в първите часове с линейка, като проблеми той посочи практиката да се „крият“ легла от страна на някои болници, които не желаят да поемат подобно натоварване, липсата на строук-центрове, липсата на рутинно съвременно лечение, както и липсата на регистър на пациентите с инсулт.

„Има такава практика – да се крият легла, за да не се поемат такива тежки случаи. Избягвам да нарека тази практика съществена, първо, защото ние говорим предимно за София и не ми се иска да сравняваме София с България. В останалата част от страната болницата, която поема такъв случай, е една, най-много две от града. В останалите за такава практика няма как да говорим. Но факт е, че особено в извънработно време – след петък на обяд до неделя, по празниците – общо взето пациентите с инсулт се приемат в една, две, максимум три софийски болници. Не е справедливо, защото напряга тези екипи, напряга възможността да се оказва адекватна помощ и доста изкривява усещането на хората, че могат да бъдат обслужени в европейска столица по европейски начин през 21 век“, коментира доц. Калпачки.

И към момента строук-центрове, определени като такива, у нас няма, отбеляза той. По думите му в цялата страна реално като строук-центрове работят структури в две лечебни заведения – една във Варна и в „Св. Анна“ в София. „Това са неврологичните звена или болниците в България, в които се провежда съвременното лечение. А там, където е рутинно съвременното лечение, не са повече от десет“, посочи специалистът.

Доц. Росен Калпачки обясни и каква организация би била добра за страната ни по отношение лечението на инсулти. По думите му у нас трябва да има два вида центрове – първични и всеобхватни.

„Първични трябва да са болниците, в които един пациент може да получи съвременно лечение от най-масовия тип – венозна тромболиза. Лечението, което в целия свят се счита за стандарт – ако пациентът дойде навреме, да получи една инжекция, която в повечето случаи е достатъчна да се направи така, че инсултът да не доведе до инвалидизация. Всеобхватните центрове са такива, в които може да се проведе и малко по-специализирано лечение, то е в много по-редки случаи, в които се налага тромбът да бъде отстранен чрез влизане в тялото през артериите му, на място и със специални устройства тромбът да бъде изсмукан, премахнат на място“, обясни той. По думите му, тъй като тази процедура е рядка, трудна и скъпа, е редно да се провежда в два до четири центъра в страната.

Липсата на регистър за пациентите с инсулт също спъва успешното масово лечение, смята специалистът. По думите му регистърът би помогнал и на острото лечение, не само на проследяването.

„Защото в момента организацията, които ние мечтателно описваме с първични и вторични центрове, може да бъде въведена единствено ако има кой да контролира потока. Защото в момента също много болници са заявили, че лекуват или ще лекуват пациенти по съвременния начин, но всъщност това не се случва. Така че регистърът би бил контролният механизъм, за да може такова лечение да започне да се провежда рутинно. А иначе по отношение на проследяването, за огромно мое съжаление трябва да кажа, че в момента проследяването на тези пациенти е изцяло пожелателно, изцяло в рамките на съответния център, който ако иска вика пациентите си да види какво е станало с тях, или просто ги оставя в амбулаторната практика, при което този център губи всякаква връзка с това какво се е свършило“, коментира доц. Калпачки и допълни:

„Регистърът навсякъде е някаква административна мярка, която задължава всички работещи с тези пациенти да вписват цялата медицинска документация на едно място и тя да е достъпна по всяко време от всички. Това много прилича на създаващата се в България НЗИС. Но такава система е налице, но до нея например нямат достъп районните центрове за спешна помощ. Т.е. тази информация, освен че трябва да се натрупва и всеки да е задължен да отразява какво прави с пациента си, трябва да е и достъпна по всяко време, и разбира се, регистър означава чисто софтуерно да се обособи място, някакъв вид облачно пространство, в което пациентите с инсулт по някакъв начин да бъдат сортирани и да може да се прави справка с бърз поглед върху тяхното състояние“.