Красимир Грудев: Европейската комисия прилага директива 24 като изпълнителен орган, но я третира доста превратно

С председателя на Националното сдружение на частните болници (НСЧБ) Красимир Грудев разговаряме за намерението на Европейската комисия да започне процедура срещу България заради изключването на частните болници от обхвата на предприятията, задължени да провеждат обществени поръчки.  

Г-н Грудев, Европейската комисия обяви, че смята да предяви иск срещу България пред Съда на Европейския съюз, тъй като частните болници са изключени от предприятията, задължени да правят обществени поръчки, когато ползват публични средства. Смятате ли, че искът има основание?

Въпросът е много дискусионен и то не от вчера. Да, частните болници работим с публични средства, но ние сме предприятия на бюджетно финансиране. Процедурата е още от 2018 г., после имаше още едно напомнително писмо от 2019 г. Трябва да уточним, че процедурата срещу България не включва само частните болници, а и транспорта, и енергетиката, слабо представяне в частта с разделното събиране на отпадъци. Такива процедури има спрямо всички европейски държави с далеч по-развито законодателство от нас.

Повод за процедурата срещу България, конкретно в частта за частните болници, беше установената значителна разлика в цената, на която НЗОК заплаща онколекарствата, извън стойността на клиничните пътеки. Процедурата взима повод, но реално не се отнася за това. Според нас Европейската комисия напълно нелогично смята, че частните търговски дружества – лечебни заведения в България трябва да изпълняват обществени поръчки, защото работят с публичен ресурс и защото отговарят на условията за публично-правна организация. Във връзка с твърдението, че частните болници са публично-правни организации смятаме, че Европейската комисия прилага директива 24 като изпълнителен орган, но я третира доста превратно.

Защо смятате така?

Има три изисквания една организация да се смята за публично-правна. Първото е да има правосубектност. Да, ние, както и много други организации имаме правосубектност, т. е. сме регистрирани по Търговския закон. Второто е 50% от финансите й да идват от други държавни и публични органи. И третото изисквате е да изпълнява дейности в общ интерес. Много често в България общия интерес се приравнява на обществения, но това не е правилно, тъй като не е адекватно на английското понятие General Interest.

Ние смятаме, че това, което е смисълът на директивата и това, което се разбира като финансиране няма нищо общо с начина, по който си оправяме сметките със Здравната каса. Първо Касата не ни дава никакви пари предварително, така както се дават бюджетите на омбудсмана, на президентската институция, на Народното събрание, на различните агенции към министерския съвет или държавни агенции, които имат определени бюджети, които са привеждат в началото на годината и трябва да бъдат разходвани по определени правила.

При нас няма нищо такова. Никой никакви пари, по никакъв пункт, не ни дава предварително. Ние работим сега, а каквото сме изработили профактурираме в началото на следващия месец и ни плащат в края му. Т.е. ние получаваме пари единствено и само срещу извършена дейност. Като дейността и цената й са определени веднъж в рамковите договори и втори път - в индивидуалните ни договори. Цените са фиксирани и абсолютно не зависят от това аз, като лечебно заведение, какви разходи ще направя за изпълнение това тази дейност. Ако е определено, че за нея ще се плащат 1 000 лева, дори и да съм похарчил 100 000 лв., пак ще получа само 1 000. Т.е. моя отговорност като търговско дружество е да си правя сметките, така че да не фалирам. Ето това е първата разграничителна линия между това финансиране, което е гласувано за депутатите в Народна събрана или дадена агенция и нашето. Ние нямаме нищо общо с това финансиране, за което се говори в директивата.

Има и друг критерий, на който не отговарят изобщо лечебните заведения – общия интерес. Ние обслужваме индивидуален човек, а не обществото като цяло. Трябва да се прави разлика между здравеопазването, което е ангажимент на държавата и обхваща цялото общество и нашата дейност, която е в частна ползва – в полза на лицето, което лекуваме. Дори в Конституцията на България е записано, че правото на здравеопазване е личностно право, т.е. то е право на отделния индивид. Там пише всеки български гражданин има право на безплатно (като и да означава това) здравеопазване. И отделният индивид, ако си плаща здравната вноска, го получава. Ние в нашата дейност осъществяваме дейността си на чисто, ама абсолютно чисто търговски принципи с Касата. Ние пишем фактури като всяко търговско дружество. За какво финансиране изобщо може да се говори тук,  като ние извършваме чисто търговска дейност. И по закон за здравното осигуряване е записано, че НЗОК закупува от лечебните заведения медицински услуги в полза на осигурените от нея лица. И каква е логиката да бъдем обект на тази директива? Може би, продължава някой да казва, че логиката е в това, че ние работим с публични средства.

До каква степен обаче здравноосигурителни вноски могат да бъдат приемани като публични средства? Те не са данъци, а целево осигуряване в случай на конкретна необходимост или греша?

Действително има сериозна разлика между парите, събрани от здравноосигурителните вноски и данъците. Данъците се обезличават в бюджета и се разпределят по приоритети, докато принципа на функциониране на НЗОК напомня на някогашните взаимо-спогателни каси. В този смисъл НЗОК е публична организация само за тези лица, които участват в нея. Те може да не са цялата общество, още повече, че в нея внасят само вноски тези, които са задължени. Смятаме, че има някаква граница, в която публичните средства остават публични. Срещу извършена дейност те спират да са публични, а стават частни. И при Маркс, и при Хегел има категория отчуждаване - работникът отчуждава своят труд винаги, когато го предоставя на някой друг.

Всъщност големия проблем сякаш е в лекарствата?

Когато някогашният управител на НЗОК Дечо Дечев съобщи за големи разлики в цените на лекарствата, закупувани от Здравната каса, някой сезира ЕК, но пропусна, че разлики имаше на само между държавните и частните болници, но и между самите държавни болници.

Представете си обаче идеалният случай, в която всичките болници, включително и частните, правят обществени поръчки за едно и също лекарство. Дали всичките ще постигнат една и съща цена? Естествено, че не. Тоест, при такава процедура, която се прави от всеки поотделно, теоретично е възможно, но практически непостижимо да се постигне абсолютно една и съща цена. Освен това много лекарства имат различни цени поради това, че имат различно приближаване до крайния срок на годност. И при това положение не можете да имате еднакви цени на лекарствата. Затова ние сме предложили и то нееднократно на Касата много прост механизъм за централизирано договаряне.

Какво е вашето предложение?

Касата, като най-голям платец в държавата, да договаря по предварителна годишна заявка от болниците необходимите по видове и количества медикаменти, да преговаря с всички доставчици и да постигне възможно най-ниската, но и най-прозрачната цена. Когато я постигне, да обяви списъка с лекарствата и болниците да си ги поръчват и получават от доставчиците, а НЗОК да им ги заплаща директно. Това ще освободи огромен финансов ресурс на болниците, който може да се използва за увеличаване заплатите на медицинските специалисти и подобряване качеството на лечение на пациентите.

Ако директивата изисква частните болници да правят търгове, не е ли редно същото изискване да се приложи и към фармакомпаниите, като голям ползвател на обществен ресурс?

Моята теза е, че когато става въпрос за покупка на лекарства от страна на Касата от дистрибутор или производител, схемата би трябвала да бъде проста и ясна. НЗОК на базата на някакви предварителни заявки за ползване от страна на болницата и други лечебни заведения обявява обществена поръчка за доставка на тези лекарства по всички правила на обществените поръчки. По процедурата се явяват съответните кандидати, които имат грижата, да са постигнали най-добрите условия, които да предложат на Здравната каса. Това включва и най-ниската цена, обеми и срокове на доставка, гаранция за това, че няма да спрат доставките по средата на година. Явявайки се на този, всеки кандидат защитава правото си да достави. Ако е дистрибутор, той има задачата да постигне възможно, най-благоприятната цена при преговори с производителите, която да го позволи да се класира и да бъде избран от Касата. Това, според мен, е най-логичното, което трябва да се направи. Ако е производител трябва да отговаря освен на искането за цена, да гарантира исканите количества, срока за доставка и гаранция, че ще осигури доставка в рамките от цялата година.