Лечението на болката все още е труднодостъпно за българските пациенти

Д-р Ралица Маринова е лекар в Клиниката по анестезиология и интензивно лечение в болница “Александровска”. Специализирала е една година във Франция. Доктор по медицина е от 2012 г. Работи анестезиология и интензивно лечение от близо 15 години.  Пред Zdrave.net д-р Маринова разказа за избора си да остане в България и обясни какво я мотивира да работи тази толкова тежка специалност.

Д-р Маринова, как решихте да изберете медицината за своя професия?

Кандидатствах медицина 1997 г., когато се считаше невъзможно да те приемат, тъй като имаше много малко места за прием. Че ще ставам лекар реших на 16-годишна възраст и следващите две години посветих на подготовка за кандидат-студентските изпити. Представата на едно дете на 18 години беше, че лекарите са малко по-особени хора. Те знаят повече, могат повече и това, което вършат в живота им е призвание. През годините следването никак не беше лесно. Изпитите бяха много, много трудни. Тогава нямаше интернет, четяхме в медицинската библиотека, преснимахме си учебниците, но бяхме една прекрасна студентска група. Бяхме малко хора, които си помагахме, учехме заедно, ходехме заедно на упражнения, заедно упражнявахме анатомията с дисекция на трупове… Може би точно тези студентски години започнаха да ме учат на работата в колектив, което в сегашната ми специалност е нещо много, много важно. До четвърти курс бях решила, че ще ставам „Златен Хипократ“, т.е. ще завърша с пълно отличие, защото това би ми дало право да имам безплатна специализация. По това време специализациите бяха предимно платени.

Това ли е причината да изберете „Анестезиологията“?

- Не. В четвърти курс по ред причини реших, че оценките не винаги са най-обективния критерий за нивото на познанието и може би не си заслужава чак толкова, та дипломата ми стана 5,75. В последните студентски години много бързо се изчерпа и безгрижието от нетърсенето на работа и през 2003 г. трябваше вече да реше какво ще правя оттам нататък. През тези години алтернативите бяха да вземеш повече пари, работейки във фармацевтична фирма, да си платен специализант и едновременно да работиш на друго място или да се явиш на конкурс, който се считаше, че е доста трудно да спечелиш. Тъй като през последната година ми беше харесал цикъл лекции по „Анестезиология и интензивно лечение“ – това е специалност, която не е само теоретична, а има и много практически неща. Т.е. можеш да правиш манипулации с ръцете си, а едновременно с това имаш поглед върху пациента, имаш и медицинска мисъл, особено в интензивното лечение. Случайно от мой колега разбрах за конкурс за специализация по „Анестезиология и интензивно лечение“ и реших да се явя без да му възлагам абсолютно никакви надежди. Оказа се обаче, че оценката ми беше добра и ме назначиха в това отделение, в което в момента работя, януари 2004 г. Тогава то се водеше „Дихателен център“ под ръководството на доц. Десева, а преди това на проф. Йорданов и беше една от най-добрите реанимации в България. Започнах работа с прекрасни колеги и успях сравнително бързо да навляза в нещата, които трябва да се правят чисто практически. След няколко години обаче дихателният център беше закрит и станахме една обикновена следоперативна реанимация. Малко по-късно получих предложение да кандидатстват за специализация в Париж. Първоначално това малко ме изплаши, но после реших, че си заслужава да науча езика за шест месеца и да отида за една година там. Опитът беше невероятен, научаваш много неща не само в медицината. Една година в Париж е история, култура, изкуство… Нещо, което няма да забравя цял живот и често си спомням с носталгия. През тази година работих шест месеца анестезия и шест месеца тежка реанимация, което ми даде интерес към интензивното лечение. Във всяка държава това е от най-тежките специалности. Тук са пациенти на апаратна вентилация, с много инвазивни неща по тях – катетри, дренове и т.н., пациенти с тежка съдба в много случаи и пациенти, които, дори да оцелеят, остават с много последствия за цял живот.

Как се справяте психически с това?

- Труден въпрос с труден отговор. Фактът е, че няма само черно и само бяло в нашата специалност. Помня пациенти отпреди години. Родилка, която с раждането на второто си дете, беше направила тежък хеморагичен шок, а детето беше починало. Лежа при нас няколко месеца на ръба на оцеляването, с много, много усложнения на реанимационното лечение и я изписахме да си гледа първото детенце горе-долу в нормално състояние. Дълго време идваше на всеки шест месеца при нас. Има го и обратния вариант – младо момиче, на 19 години, прегазено от влак. Почина след няколко седмици. Това е може би стимулът и работата с подобни тежки случаи дава може би по-различна житейска философия. Всички се ядосваме на ежедневието, на личните проблеми, в един момент разбираш, че това са дребни житейски несгоди, а радостта, че близките ти са живи и здрави, е най-ценното в живота.

А с болката на пациентите?

Опитваме се да им помогнем. Това е една интересна и малко развита сфера в България. Pain medicine – медицина за лечение на болката. Аз лично съм била на три училища за болката извън България, чрез една европейска асоциация за лечение на болката, която е много добре разположена към Източния блок и политиката й е да изпраща лекари, които да се образоват в тази специалност. Признавам си, че повечето от нещата, които учим на тези училища, са все още скъпи за България, все още пациентите трябва да си плащат допълнително. А това са техники и устройства, които могат да облекчат карциномната болка, невропатичната болка и пациентите, които съм виждала в клиниките за лечение на болка, донякъде могат да имат нормален живот. Имаме стимул да се опитаме да прилагаме всичко, което е възможно в практиката.

Как се справяте с натрупаната умора?

Трудно ми е да кажа дали се справям с нея. Имало е моменти, не мога да не го призная, когато след тежко нощно дежурство на сутринта се питам защо трябваше да избера тази специалност. Това преминава обаче след няколко часа и на следващия ден, когато съм на работа виждам нещата в по-друга светлина. Опитвам се чисто в личен план да си намирам занимание. Имам малка дъщеричка, която много, много ме радва. С едно малко дете човек влиза в друг свят и успява в този свят на приказките, да погледне света през детските очи. Пред време начин да се справям с умората ми беше ходенето по планини, ходенето на опера, класическата музика. Това наистина помага.

Казвате, че често си спомняте с носталгия за Париж, какво Ви накара да се върнете в България?

Кариерата в чужбина зависи от гледната точка кой каква цена желае да заплати, кой какво търси от живота. Върнах се, за да взема специалност и да си довърша докторантурата. Втората доста по-сериозна причина да се върне обаче е моят поглед към целите ми в живота. Не е невъзможно да работиш като лекар в парижка реанимация. Усилията и времето, които обаче се изискват, за мен не си заслужаваха. Тук, за по-кратко време, мога да постигна повече. Тук се чувствам във свои води. Не ми пречеше езиковата бариера, но там се чувствах на чуждо място. Това, което в момента се опитвам да правя, е няколко пъти годишно да посещавам курсове, конгреси, да се срещам с колеги, които работят по света. Бих отишла и на малък стаж извън България. Това са нещата, които ми дават стимул за развитието.