… — Оногова там, видите ли го — казваше той, след като донесоха няколко прости свещи, и сочеше един нашенски чужденец, — с катран да го облееш, че да го запалиш. Туй търпи ли се бе! Че оставете тъмното, него кой му гледа — ами резил пред сърбите станахме. Ето го там ѐ, видите ли го, сръбски чиновник — смее се човекът. Смее се зер! Но възбуденият патриотизъм не допусна бай Ганьо да претърпи на един сърбин да му се подсмива, че като се намръщи насреща му: – Ами ти защо се смееш там бе, хей! И искаше да скочи от вагона и да иде да се разправя със сърбина. Геройска кръв! — Шш… Стой мирно, бай Ганьо — увещаваха го пътниците, — недей прави скандал. Имай пред вид, че влизаш в Сърбия… — Е, че какво, като влизам в Сърбия! Ще ме уплашат ли? Ами Сливница? Ами „натраг, брача“ — и из устата на бай Ганя изхвръкна една псувня като бомба. — Какво ти е крив сърбинът, че нашите вагони били тъмни! — успокояваха го другите. — Кой? Той ли? Знам ги аз тях! — отговаря бай Ганьо и клати глава. Проницателният Алеко – всичко е прозрял, всичко е видял, всичко е разказал с такова фино, трептящо чувство за комичното и жалкото в манталитета на необразования българин бабаит. Бай Ганьо се кичи с емблемата Сливница, но паметта му стига до там. Същото като снощните патриотари, които се чувстват унизени и оскърбени от нещо, но сами не знаят от какво. Със сигурност пиесатат не им е виновна. Швейцарският войник борави със стереотипите, но в крайна сметка се влюбва в българското момиче. Това не е антибългарска пиеса, а пиеса, която среща на полето на любовта различни светове – Запада и Полуориента. Това е пиеса за Другия – фундаментален проблем на всяка литературна творба. Освен това, като всяко художествено произведение, е фикция, условност. Прав е Малкович – в какви странни времена живеем. Почти невероятни.