Боздуган Бухалков Ох, МОЧА! Осем дена как младите дружини как Моча демонтират. Софийските квартали трепетно повтарят на боя ревът. Пристъпи ужасни! Дванайсетий път червени орди лазят по паметник порутен и тела я стелят, и кръв я залива. Вой подир вой! Бляд подир бляд! Митрофанова безумна сочи МОЧА пак и вика: "Търчете! МОЧА защитете!" И ордите тръгват с викове сърдити, и “Путин е велик" гръмовно въздуха разпра. Върхът отговаря с други вик: Мамицата ви русоидна да ева И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье; разрушителите наши, оплискани с прах, режат и разпадат, без сигнал, без ред, всякой гледа само да отреже нещо по- напред и гърди геройски на смърт да изложи, и една фигура повеч разразяна да положи. Флексовете екнат , искрите фърчат. Русоидите ревът, насипи налитат и падат, и мрът; - Идат като свини, бягат като овци и пак се зарвъщат; българи, орловци кат лъвове тичат по страшний редут, не сещат ни жега, ни жажда, ни труд. Щурмът е отчаян, отпорът е лют. Осем дни веч го разграждат Моча, но помощ не иде, от никъде взорът надежда не види и европейските орли не фърчат към тях. Нищо. Те ще паднат от скелето, но честно, без страх - кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса. Русоидите идат; всичките нащрек са! Последният напън вече е настал. Тогава Денков, наший генерал, ревна гороломно: "Млади европейци, венчайте България с лаврови венци! на вашата сила ЕС повери Прехода, войната в Украйна и себе дори!" При тез думи силни демонтажници горди очакват геройски русоидните орди бесни и шумещи! О, геройски час! Вълните намират гранит тогаз, чуковете липсват, но волите траят, флексът се пречупва - гърдите остаят и сладката радост до крак да измрът пред цяла вселена, на тоз славен рът, с една смърт юнашка и с една победа. "България цяла сега нази гледа, МОЧА висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали: да мрем по-добре!" Няма веч оръжье! Има хекатомба! Всяко чук меч е, всякой камък - бомба, всяко нещо - удар, всяка душа - плам. Камъне и арматура изчезнаха там. "Грабайте винкелите!" - някой си изкряска и железните тръби фръкнаха завчаска кат демони черни над русоиден рояк, катурят, струпалят като живи пак! И русоидите тръпнат, друг път не видели ведно да се бият винкели железни, и въздуха цепят със демонский вик. Боят се обръща на смърт и на щик, героите наши като скали твърди желязото срещат с железни си гърди и фърлят се с песни в свирепата сеч, като виждат харно, че умират веч... Но вълни по-нови от русоиди дивашки гълтат, потопяват орляка юнашки... Йоще миг - ще падне Моча. Изведнъж демонтажния кран пристигна със гръм. И днес йощ Витоша, щом буря зафаща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна като някой ек от урва на урва и от век на век!