При установена лекарска грешка трябва повишаване на квалификацията, а не наказание

Най-често жалбите са свързани със своевременност, качество и достъп до лечение. Пациентите ни търсят заради това, че е трябвало да обикалят различни лечебни заведения, от влошена комуникация, от проблеми, свързани с грубо отношение и други. Всяка година броят на жалбите към агенцията се увеличава, което се дължи на няколко фактора. Хората стават все по-информирани, разпознават институцията и, не на последно място, ако съдим по данните, които подаваме към Евростат – заради влошаване на потребителския индекс на здравни услуги. По този показател сме паднали от 28-о на 31-о място, след нас са само Румъния, Полша, Черна гора и Албания.

Признавам, че аз лично съм много съм чувствителна на тази тема. Агенцията не е само структура, която санкционира, когато установи допуснатите пропуски, грешки и неудачи. Тя има и друга цел, а именно да направи анализ и превенция на допусканите грешки. В резултат на сравнително краткия й период на съществуване, създадохме класификация на нежеланите събития, както и причините за тях. Очаквано, сред основните се нарежда възрастта на лекарите, която за България е 50 години. Няма как това да не даде отражение на бързината, комуникативността, адекватността и т.н. Лекарите ни са изключително натоварени, защото и броят им намалява прогресивно. От друга страна обемът и обхватът им на работа се увеличава, не е за пренебрегване и доста сериозната писмена работа, която те трябва да направят, за да получат средствата от касата.

Всичко това се отразява на времето, което те отделят на пациента, а той иска да разговаря, да комуникира, да му се обяснява.

На база опита, който имаме, ние правим разлика между лекарска и медицинска грешка. Независимо, че според СЗО има над 290 определения по въпроса, нашето мнение е, че има диференциране между двете понятия. В медицинската грешка се включват всички онези обстоятелства, при които системата малко или много влияе и по този начин се получават неблагополучия. Освен това, не трябва да се забравя фактът, че медицината е екипна дейност, тоест там много трудно може да се персонализира вината –например как можем да определим кой е лекуващият лекар – когато се влезе в болница лекуващият лекар е дежурният лекар, лекуващият лекар е и този, който е оперирал пациента, този, който го е наблюдавал и т.н. За лекарска грешка можем да говорим, когато персонализираме вината и казваме например „При операцията д-р Иванов е забравил марля”.

Да, задължително е. Всички европейски държави вече са в процес на приключването му. Преди да имаме регистър обаче са нужни критерии, на база които се отбелязва допуснатият пропуск. Например в едно хирургично отделение този месец има двама пациенти, които са починали, на базата на което се вижда какви са причините и те се регистрират. Те може да са имали придружаващи сърдечносъдови заболявания, мезентериалната тромбоза – тоест имало е потенциална възможност за тромбоемболично усложнение, при което пациентът може да загине. Всичко това обаче трябва да бъде регистрирано, за да се прецени дали неблагополучието е в резултат на идеални обстоятелства, които са осигурени както от лечебното заведение, така и от професионалните компетенции на лекаря и то е факт, защото пациентът е достатъчно увреден и е в презумпцията на оправдан медицински риск или не. Друг случай - ако видим, че в ортопедията на една болница тромбоемболичните усложнения са регистрирани, можем да преценим дали не е направена достатъчна превенция - не са дадени адекватни или достатъчно антикоагуланти. Или смърт по време на самата операция – давам пример с одит, който съм виждала, за лечебно заведение извън България. Там беше проучено увеличението на смъртните случаи в конкретна кардиохирургия и се установи, че това се дължи на недостатъчните компетенции на анестезиологичния екип, тоест сестрата и лекарят, прилагайки различни дозировки на анестетици, или в неподходящо време, са създали условия да се получи сърдечен стоп.

Поведението трябва да е превантивно. Не уволняваш човека, не го наказваш, а го пращаш да си повиши квалификацията. Тук вече говорим и за културата на лекарското съсловие по отношение на преценката на поведението си.

Имаме такава идея, но това е сложна процедура, защото отново опираме до информацията. В рейтинга се включва удовлетвореността на пациентите, медицинските грешки, нивото на компетентност, резултатите от проверките ни – както тези по сигнали, така и проверките по отношение изпълнението на стандартите, по отношение на структурата, на управлението... В момента ние можем да кажем, че в резултат на проверките ни дадено лечебно заведение има най-малко установени нарушения. За създаването на този рейтинг обаче ни е необходима достатъчно информация, която не е въз основа само на проверките, а и се получава регулярно на база индикатори и критерии на дейността на лечебното заведение, така както например такава се изпраща към касата. Така че въпросът опира както до информационните системи, така и до убеждаване на лечебните заведения да регистрират част от своите дейности, но както казах – работим по него.

Идеята, когато тръгна реформата в здравеопазването, беше, че клиничната пътека е стандарт за качество, за дължимо поведение, което да гарантира минималния обем дейности. Впоследствие те се превърнаха в инструмент на финансиране. Тук ще намеся и стандартизираният подход към лечението на пациента. От една страна това е добре, защото ако направиш всички крачки и всички задължителни действия по даден алгоритъм, това те пази, ако се случи нещо. От друга обаче той създава невъзможност за диференциална диагноза и понякога се изпускат доста сериозни придружаващи заболявания. Не бих казала, че моделът на клиничните пътеки е сгрешен, сгрешено е тяхното приложение за финансиране. Най-справедливият начин за финансиране са диагностично-свързаните групи.