Проф. Вихра Миланова: Психиката няма ваканция

Лятото носи радост и приятни емоции, но може да постави човешкия организъм в екстремни условия.

До какви последици за здравето могат да доведе горещото време? Кога лятото натоварва психиката? Как хората понасят жегата, какви са промените в съня и до какво води липсата на сън, при кои състояния се наблюдава сезонност, каква е границата между умората и депресията? Отговори на тези и други въпроси търсим днес с проф. Вихра Миланова, ръководител на Клиниката по психиатрия в УМБАЛ „Александровска“.

Проф. Миланова, промени ли се в последните години понятието „сезонно афективно разстройство“? Обикновено се приема, че пролетта и есента са сезоните, през които зачестяват депресиите, но вероятно глобалното затопляне също е фактор за размиване на границите на САР. В какво се изразяват тези промени?

По-скоро бих казала, че през последните години се промени начинът, по който разбираме сезонността на психичните разстройства, отколкото самото понятие. В съвременните диагностични класификации сезонният характер не се разглежда толкова като отделно заболяване, а като определен модел на протичане на депресивно или биполярно разстройство. Не е достатъчно човек да се чувства по-неприятно през определен сезон. За да говорим за устойчив сезонен модел, трябва да има повтаряемост във времето – депресивните епизоди да се появяват в определена част от годината и този модел да се наблюдава последователно.

Има и един важен мит, който трябва да коригираме. Сезонното афективно разстройство не означава непременно „пролетна“ или „есенна“ депресия. Най-честият вариант е т.нар. зимен модел – започване на симптомите през късната есен или зимата, когато светлата част на деня намалява. Но съществува и летен модел, който е по-рядък. При него могат да се наблюдават безсъние, тревожност, раздразнителност, възбуда, намален апетит и загуба на тегло.

Тук вече идва и въпросът за климата. Не бих казала, че глобалното затопляне променя диагностичните критерии за сезонното афективно разстройство. Но то променя средата, в която живеем, и увеличава честотата и продължителността на екстремните горещини. Това има значение за психичното здраве.

Жегата влияе върху съня, физическата активност, концентрацията, усещането за умора и общата психофизиологична устойчивост. При някои хора тя може да засили тревожността и раздразнителността, а при хора с вече съществуващо психично заболяване да допринесе за влошаване на състоянието. Въздействието на екстремната жега върху психичното здраве е многофакторно и зависи както от възрастта и физическото здраве, така и от наличието на психично заболяване, социалната среда и способността на човека да се адаптира към високите температури.

Затова бихме могли да говорим не толкова за „размиване“ на сезонното афективно разстройство, колкото за разширяване на факторите, които трябва да отчитаме, когато оценяваме влиянието на сезоните върху психиката.

Какви опасности за психичното здраве крие горещото лято – за възрастните и за децата?

Горещото време е физиологичен стрес за организма и когато е продължително, този стрес неизбежно се отразява и на психиката.

На първо място е сънят. Това е може би най-подценяваният проблем. Когато човек не може да спи добре няколко последователни нощи заради високите температури, това се отразява на настроението, вниманието, паметта, самоконтрола и способността да се справя със стреса. При здравия човек това може да доведе до раздразнителност и изтощение. При човек с психично заболяване нарушаването на съня може да бъде много по-сериозен рисков фактор.

Вторият фактор е обезводняването. То не е само физически проблем. Дехидратацията може да доведе до слабост, замайване, обърканост и влошаване на общото функциониране. Особено внимателни трябва да бъдат възрастните хора и пациентите, които приемат медикаменти, влияещи върху кръвното налягане, водно-електролитния баланс или терморегулацията.

При хората с психични заболявания трябва да се има предвид и още нещо – някои психотропни лекарства могат да повлияят способността на организма да се адаптира към високите температури. Затова през горещите периоди е важно да се следят не само психичните симптоми, но и общото физическо състояние.

При децата проблемът е малко по-различен. Те по-трудно разпознават и съобщават, че са прегрели или са обезводнени. Горещината може да се прояви като раздразнителност, неспокойствие, плач, нарушения на съня и трудности с концентрацията. Това не означава, че детето има психично разстройство – понякога поведението е просто израз на физически дискомфорт.

При подрастващите пък трябва да мислим и за нарушаването на режима. Лятото често означава много късно лягане, продължително стоене пред екрани, малко сън, нередовно хранене и понякога употреба на алкохол или други вещества. Комбинацията от тези фактори може да бъде много по-неблагоприятна от самата температура.

Затова основното послание е: горещината не е просто неудобство – тя е стресор, към който психиката и организмът трябва да се адаптират.

Кои са най-важните препоръки, които в този сезон можете да отправите за съхраняване на психиката при здрави хора и при хора с поставена диагноза за някакво хронично заболяване – БАР, шизофренно разстройство, депресивни разстройства?

Ако трябва да обобщя препоръките си в няколко думи, те са: сън, режим, умереност и наблюдение на ранните сигнали.

За здравия човек е важно да не превръща отпуската в пълно разрушаване на дневния ритъм. Лятото позволява повече свобода, но организмът има нужда от определена предвидимост. Добре е да има достатъчно сън, редовно хранене, движение, време на открито, но без продължително излагане на най-горещите часове.

При хората с психични заболявания това е още по-важно.

При биполярното афективно разстройство бих поставила съня на първо място. Недоспиването, особено ако продължи няколко нощи, може да бъде ранен сигнал за предстояща промяна на настроението. Затова късните нощи, многодневните празненства и рязката промяна в режима не са безобидни за тези пациенти.

При депресивните разстройства е важно човекът да не се изолира напълно. Лятото понякога създава парадокс – всички около нас изглеждат активни, пътуват, забавляват се, а човекът с депресия се чувства още по-отдалечен от живота. Той не трябва да бъде принуждаван да бъде „щастлив“, но трябва да се поддържа определена структура на деня и контакт с близки хора.

При шизофренните и други психотични разстройства най-важна е непрекъснатостта на лечението и наблюдението за ранни признаци на декомпенсация – промяна в съня, поведението, социалното функциониране, приема на медикаменти или появата на необичайни преживявания.

Има едно правило, което бих искала да подчертая много ясно: медикаментите не трябва да се спират или променят самоволно заради отпуската. Ако предстои пътуване, промяна на часовия режим или продължителен престой извън дома, това трябва да бъде съобразено с лекуващия лекар.

Също така не бива да забравяме алкохола. Лятото и отпуската често се свързват с повече употреба на алкохол, но при хора с психични заболявания това може да бъде особено проблематично – както заради взаимодействията с медикаментите, така и защото алкохолът нарушава съня и може да влоши контрола върху симптомите.

И още нещо: близките трябва да наблюдават промяната, а не само симптома. Ако човек, който обичайно е стабилен, внезапно започне да спи много по-малко, стане необичайно активен, раздразнителен, подозрителен или се изолира, това заслужава внимание.

Достатъчно добре ли е решен въпросът с достъпа до спешна психиатрична помощ по време на ваканционния сезон?

За съжаление, не бих казала, че можем да бъдем напълно удовлетворени от организацията на спешната психиатрична помощ.

И тук проблемът не е само летен. Лятото просто го прави по-видим. Когато голяма част от населението се придвижва към морето, планинските курорти и други туристически места, възниква въпросът дали системата може да реагира еднакво бързо независимо къде се намира пациентът.

При психиатричната спешност времето има значение. Човек с тежка психотична симптоматика, тежка депресия със суициден риск, тежко възбудно състояние или маниен епизод не може да чака с дни за консултация.

Необходимо е много ясно да бъде разписано взаимодействието между спешната медицинска помощ, психиатричните структури, болниците и полицията, когато това се налага. Най-важното е близките да не бъдат оставяни сами да решават къде да отидат.

Това е и една от причините да смятам, че психиатричната помощ трябва да се развива като система, а не като сбор от отделни структури. Спешната помощ трябва да бъде свързана с последващото лечение и наблюдение. Не е достатъчно пациентът да бъде приет в криза и след това отново да остане без подкрепа.

Ваканционният сезон просто ни напомня за този проблем, защото тогава мобилността на хората е много по-голяма.

Какви са Вашите препоръки за плавен преход от отпуск към работно всекидневие? Как може да се избегне депресията в първите дни след ваканцията?

Първо бих искала да направя едно важно уточнение: лошото настроение след отпуск не означава депресия.

Това е нормална реакция на рязката смяна на средата. По време на ваканцията човек има по-малко задължения, повече свободно време, различен ритъм и често повече социални контакти. След това изведнъж се връща към срокове, отговорности, транспорт, задръствания и професионален стрес. Нормално е преходът да не бъде приятен.

Добре е, когато е възможно, да не се връщаме от пътуване късно вечерта и на следващата сутрин да започваме работа. Един или два дни за адаптация могат да бъдат много полезни.

Полезно е още преди края на отпуската постепенно да се върне обичайният режим на сън. Не трябва да се опитваме да свършим всичко в последния ден и да се приберем напълно изтощени.

Първите работни дни също могат да бъдат организирани по-разумно. Не е необходимо още в понеделник да поставяме пред себе си всички натрупани задачи като въпрос на живот и смърт. Приоритизирането е много важно.

И бих препоръчала да запазим малки елементи от ваканцията в ежедневието – разходка, среща с приятели, време за спорт, кратко излизане навън. Не трябва да живеем с усещането, че хубавият живот съществува само две седмици в годината.

Това е особено важно психологически. Ако човек възприема отпуската като единственото време, в което се чувства добре, проблемът може да не е в края на ваканцията, а в начина, по който е организирано ежедневието му.

Има обаче граница, която трябва да се познава. Ако след връщането човек не просто е уморен и не му се работи, а в продължение на седмици има трайно потиснато настроение, загуба на интерес и удоволствие, нарушения на съня и апетита, чувство за безнадеждност, силна тревожност или значително влошаване на функционирането, тогава вече трябва да мислим за депресивно разстройство, а не за „следваканционен синдром“.

И един последен въпрос – напоследък в публичното пространство все повече се налага терминът „languishing“ – изнемогване, линеене. Той е въведен от социолог, но е очевидна тенденцията в него да се влага медицинско съдържание. Всъщност, за диагноза ли става въпрос или само за една разговорна дума, която не е медицински дефинирана?

Тук бих била особено внимателна, защото това е много добър пример за медикализиране на нормални човешки преживявания.

Терминът „languishing“ стана популярен като описание на състояние, при което човек не е непременно болен, но не се чувства и истински добре. Той може да функционира, да работи, да изпълнява задълженията си, но да има усещане за застой, липса на смисъл, намалена мотивация или емоционална празнота. В научния контекст терминът е свързан с концепцията за нивата на психично благополучие, а не с конкретно психично заболяване.

„Languishing“ не е психиатрична диагноза. Той не е самостоятелно заболяване в основните диагностични класификации. Затова не бихме могли да кажем: „Този човек има languishing и трябва да му назначим лечение“.

Но това не означава, че преживяването, което стои зад думата, е измислено.

Човек може да не отговаря на критериите за депресия, но да изпитва продължително неудовлетворение, емоционална празнота или усещане, че животът му е спрял. Това е реален психологически проблем и може да бъде сигнал, че нещо в начина му на живот, отношенията, работата или средата трябва да бъде променено.

От друга страна, трябва да внимаваме да не пропуснем истинско заболяване. Понякога човек казва: „Просто съм в languishing“, а всъщност има депресия. Затова специалистът трябва да се интересува не толкова от етикета, колкото от продължителността, тежестта на симптомите и степента, в която те нарушават функционирането.

Това е една от големите опасности на популярната психология – всяко човешко преживяване да получи красиво име и след това да започнем да го приемаме за диагноза.

Психиатрията трябва да прави точно обратното – да различава нормалното човешко страдание от психичното заболяване, без да омаловажава нито едното, нито другото.

И бих добавила още нещо. В съвременното общество имаме огромна потребност постоянно да бъдем продуктивни, мотивирани и щастливи. Това само по себе си създава проблем. Човек има право да има периоди на умора, неудовлетворение, колебание и дори на усещане за застой. Не всяко такова състояние трябва да бъде „лекувано“.

Важният въпрос е какво стои зад него и колко дълго продължава.

Затова „languishing“ – изнемогване, линеене, може да бъде полезна дума, с която човек да опише себе си, но не трябва да се превръща в поредната модерна психиатрична диагноза. Истинската задача е да разберем човека зад думата.

И няколко думи като финално послание?

Може би най-важното, което бих искала да кажа, е, че психичното здраве не означава човек никога да не изпитва умора, тревога, тъга или неудовлетворение. Това са част от нормалния човешки живот.

Здравето е и способността да се адаптираме, да разпознаваме кога нещо се променя и да потърсим помощ, когато страданието стане продължително, силно и започне да променя начина, по който функционираме.

Именно тази граница – между естествената човешка реакция и психичното заболяване – трябва да пазим внимателно. Да не превръщаме всяка трудност в диагноза, но и да не пропускаме момента, в който човекът действително има нужда от професионална помощ.