Проф. Вихра Миланова: Синдромът на прегаряне се среща често сред нашите лекари

Проф. Миланова, какви са най-често причините за появата на „бърнаут“-синдрома при лекарите?

Според последните направени изследвания, сред лекарите в САЩ например се оказва, че 46% от лекарите имат синдром на изпепеляване, а в Англия с този синдром засяга 1/3 от тях. Явно се забелязва една тенденция на увеличаване или по-скоро на идентифициране на проблема. За България липсва статистика, но според мен лекарите с този синдром не са по-малко.

Лекарите са подложени на голям стрес. От една страна като директно следствие на тяхната професионална активност – контакти с болни и близки на болните, от другата страна здравната система. И като последица целият този стрес, който освен, че е остър, е и хроничен, оказва неблагоприятно въздействие върху дейностите, които упражняват. Като последица, например те имат проблеми при взимането на решение, на моменти стават раздразнителни, имат по-нисък праг на търпимост към пациентите, имат трудности в общуването с колегите. Не на последно място имат много други психиатрични прояви като например депресия, тревожни разстройства, проблеми със съня, злоупотреба с алкохол. Много важни са и т. нар. протективни фактори за предпазване  от синдрома на прегаряне. Напр. добре организираната работна среда, индивидуалната удовлетвореност, да усещаш не само, че си одобряван от пациентите, а да имаш и оценка от непосредствените началници, от колеги, възможности за кариерно развитие. Не на последно място от голямо значение е балансът семейство – работа. Да имаш осигуреност къде детето ти ще ходи на детска градина, на училище, дали ще има често повиквания, извънреден труд. Казват, че тези протективни фактори, особено добрата работна организация е от по-голямо значение, отколкото срещите с тежкоболните. Т.е. тежкоболните пациенти не те изтощават толкова. Изтощава извънредният труд, който лекарите много често полагат, умората, ограничената автономност в много случаи, т.е. тази йерархичност, която в някои от заведенията доминира. Много често структурните промени и недостатъчното заплащане също така са рискови фактори.

В такъв случай българските лекари трябва да са по-стресирани от западните си колеги?

То се вижда. Не мога да кажа какво е отражението на ситуацията в цифри, но се вижда. Към тях има много изисквания. Младите лекари и специализантите са подложени на още по-голям стрес, защото към тях има и много големи очаквания. Важно е до каква степен и в какъв период от развитието си младият лекар ще има възможност хем за подкрепа, хем за автономност, защото в един момент става много трудно, когато трябва да взима самостоятелни решения.

Кои лекари са най-застрашени от прегаряне?

Изследванията показват, че най-потърпевши от хроничен стрес са  лекарите от хирургичните специалности – хирурзи, анестезиолози. отКазват, че хората, които са най-потърпевши от хроничен стрес са тези от хирургичните специалности.

Обратим ли е процесът при бърнаут?

Човек трябва да познава факторите, които му влияят. Често, докато сме в тази среда, не си даваме сметка за последиците. В Клиниката по психиатрия на Александровска болница работим по проект за оценка на рисковите фактори и въздействието върху лекарите, както и по програма за превенция и лечение на тези състояния. Оказва се обаче, че лекарите боледуват повече от депресии спрямо общата популация, но освен това страдат в „самота“. Дори да идентифицират повечето от симптомите, те много рядко търсят специализирана помощ. Причината за това е главно стигматизиращото въздействие, затова близо 1/3 от тях се самолекуват, но без лечението да е специфично. Само 5% от тях си предписват лечение, останалите търсят други начини – балнеосанаториуми, развлечение, промяна на местоработата. И още нещо – когато един лекар види, че колегата му има депресия, той се дръпва от него, за да не го травматизира. От друга страна самият депресивен лекар не търси помощ. Много от тях смятат, че за тях не е обичайно да боледуват. Липсва специализирана помощ, доверени лекари. Все още обаче нямаме достатъчно изследвания по отношение на депресията сред лекарите.

Има ли рецепта, чрез която лекарите да се научат да понасят срещата със смъртта, която често не е в тяхна власт?

От една страна самата смърт, а след това да уведомиш близките е голямо лично преживяване. Много е важно дали има личен опит, дали е имал преди това среща със смъртта на близки хора. Със сигурност няма лекар, който да пожелае това нещо на пациента си. Трябва обаче още по време на курса на обучение да се научи как самия той да го преживява, как да го съобщи, как да общува в такива критични ситуации. Не винаги бърнаут води до депресия. Има паралел, но не се припокриват. Има създадени стратегии за справяне с бърнаут синдрома.

Лекарите, които боледуват от депресия също имат нужда от помощ. Изследванията показват, че лекарите имат повишен риск от самоубийство, спрямо общата популация. Например при лекари, които са реализирали самоубийство, в кръвта им са намерени много по-малко антидепресанти, отколкото при тези, които се лекуват. Освен това лекарите имат много телесни заболявания. Може да се каже, че при тях е по-малка смъртността от тези заболявания, което води до извода, че те се грижат повече за телесното си здраве, отколкото за психичното.

Как може да се преодолее все по-разширяващата се пропаст между лекарите и пациентите?

Когато се показва не само негативната, но и позитивната страна от лекарската професия. За съжаление хубавите новини рядко намират място в медиите.