Проф. Давидов: Важно е да помним, че не е важна самата хирургия, а този, на когото тя се случва

„Признанието за експертиза от експерти е нещо, което ценя високо, това е изключителна привилегия и чест“. Това каза пред БНТ проф. Калоян Давидов, който спечели тазгодишната голяма награда на Българския лекарски съюз „Лекар на годината 2026“.  

Той заяви, че това е признание не само за него, а и за екипа му, за хората, които са до него през години и за болницата, в която работи – „Софиямед“.

„Защото сам хирург не се сещам какво точно може да направи значимо. Навремето си направих труда да преброя колко души са нужни само за една бъбречна трансплантация, бях ги докарал докъм 47“, сподели хирургът.

Освен екипа, с който работи, проф. Давидов отбеляза като важни хората от семейството си, хората, от които се е учил, както и „тези, които са заставали срещу мен – те са ми помогнали може би повече от тези, които са били до мен през цялото време“.

За работата си хирургът сподели, че няма ли удовлетворение, тя е тежка и не особено благодарна професия.

„Удовлетворението идва тогава, когато знаеш, че си си свършил работата добре, пациентът е добре и си тръгва доволен. За съжаление, невинаги е така. Но удовлетворението, когато една сложна, предизвикателна хирургия се е случила, е изключително голямо – може би това е голямата награда“, каза той.

Лекарят на годината сподели още, че оценява тази година като много добра, тъй като болницата се е сдобила с втори робот за операции. „Това даде възможност да скъсим листата на чакащи, което е особено важно, защото ние се занимаваме с онкологична хирургия. Така че, когато кажем на един човек, че трябва да изчака за своята операция два и повече месеца, никой не е щастлив от това. Разбира се, това донесе повече натоварване, но пък даде възможност на младите колеги да се реализират“, коментира хирургът.

Ето и оценката му за това какво е наистина важно в работата му: „Важно е да не се забравя, че не е важна самата хирургия, важен е този, на когото тя се случва. Хората не са един бъбрек, една простата или един камък. Всеки е нечий роднина, някой го обича, някой чака да се събуди и да се прибере вкъщи. Може би знанието и запазването на усещането, че работим с живи хора, а не с техните органи, е това, което пациентите усещат и онова, което носи доверието и което помага на хората да преодолеят страха, който имат от това да се срещнат с нас“.

Запитан за тежките моменти в работата, проф. Давидов каза: „Има едно нещо, което хирурзите знаем и помним – това са думите на един от големите съдови хирурзи Рене Лериш, който е казал, че всеки хирург носи в душата си едно малко гробище, където от време на време трябва да минава, за да се помоли. Грешките са нещо, от което се учим. Няма лекар, който не е сгрешил. Когато пациентите питат – гарантирате ли, че всичко ще е наред – няма как да се случи. Но трябва да сме подготвени, когато нещата отидат на зле, за да можем да излезем добре“.