burevestnik.bg - Мобилна версия


"Лекар на годината 2019"

Проф. Пламен Панайотов: Едно от най-важните неща за лекаря е приемствеността

Проф. Пламен Панайотов: Едно от най-важните неща за лекаря е приемствеността

Проф. Пламен Панайотов беше избран за "Лекар на годината 2019" и награден на тържествена церемония, организирана от БЛС, снощи. Той е началник на Клиниката по кардиохирургия в УМБАЛ „Св. Марина"-Варна. Роден е на 5 юни 1958 г. в Пловдив, България. Завършил медицина, МА-София 1978/1984 г., 1993 г. Специалност по хирургия. През 2000 г. проф. Панайотов взима специалност по кардиохирургия, а през 2009 г. по „Здравен мениджмънт“. През 2013 г. става "доктор" по научна специалност: "Сърдечно-съдова хирургия".

От октомври 1999 до януари 2000 г. е на 4-месечна специализация в Texas Heart Institute, Houston, USA, а август 2000  - октомври 2001 г. в Istanbul Cardiology Hospital, Medical Faculty affiliated hospital.

Участва в научни форуми по кардиохирургия (в България и други страни в Европа, САЩ и Кувейт), кардиология, инвазивна кардиология, ехокардиография и др. Участва и в многоцентрово проучване за профилактика на раневите усложнения в кардиохирургията, иницирано от проф. Пол Фогт от Цюрих. Ръководител на специализацията по кардиохирургия на 12 специализанти, от които 8 са положил успешно държавен изпит за специалност по кардиохирургия; ръководител за „модул кардиохирургия“ на специализанти по кардиология, гръдна и съдова хирургия, научен ръководител на двама успешно защитили докторанти.

 Проф. Панайотов, честита награда. Как се чувствате като „Лекар на 2019 г.“?

За мен това е признание не за една година работа, а за всичките години и най-вече за последните близо 15 години, в които работя в УМБАЛ „Св. Марина"- Варна. Тя ми дава възможност да работя и кардиохирургия, и да преподавам, да работя със студенти. Така че независимо, че наградата се дава за конкретна години, тя би трябвало да отразява годините работа преди това. Трудно ми е да дефинирам с една дума как се чувствам, приемам го като някаква форма на признание. Това е признание и за болницата, в която работя и за университета, в който преподавам.

Кой от случаите в практиката Ви Ви е най-скъп?

Твърде много години имам зад гърба си като лекар, за да  цитирам един-единствен случай. Имам, разбира се, своите моменти на удовлетворение, както и на разочарование. Когато човек работи медицина и особено хирургия удовлетворението нерядко се редува с разочарование. Имам своите стъпала и постижения и те са свързани не само с конкретни пациенти, но и с въвеждането на нови оперативни методи, с тревогите около това, с проследяването на резултатите, с първите добри резултати. В началото, когато още не знаеш дали това, което правиш, ще бъде наистина добро както очакваш, или пък резултатите са разочароващи докато се натрупа опит. Не по-малко удовлетворяваща е и работата със студентите, със специализантите по кардиохирургия. Това е начин да предам опита си – и положителния, и горчивия на младите хора.

Имате ли ученици, с които се гордеете?

Колко пъти сте чували това в България?

Рядко.

За съжаление. В България по някаква причина много малко хора казват: Да, аз съм ученик на еди-кой си. За щастие чувам от време на време такива неща, но по-често става въпрос за лекари от моето поколение. Затова не бих искал да ги формулирам като мои ученици, те най-добре ще решат и ще оценят за себе си дали са такива, но смятам, че колегите, които специализират кардиохирургия, голяма част от които вече имат специалност, работят по начина, по който съм се опитвал да ги науча. Опитал съм се да създавам школа, някакъв модел на поведение. Гордея се с постиженията на тези мои млади колеги. През 2008 г., когато се случи така, че за известно време трябваше да съм единствения хирург, със специалност по кардиохирургия в Клиниката, тогавашния директор на болницата и сегашен ректор на МУ-Варна проф. Красимир Иванов се довери на моето предложение да създадем кадри във Варна и само след няколко години вече имахме специалисти, изградили се в града. Някои от тях отидоха впоследствие да работят и в други болници в България. Аз се гордея и с работата си, и с това, че има млади хора, които са самостоятелни хирурзи и ще стават самостоятелни хирурзи. Има още по-млади, които ще наследят уменията от тях. Има приемственост, което мисля, че е едно от важните неща.

Чие признание за Вас е най-ценно - на колегите, на студентите или на пациентите?

Не мисля, че трябва да бъдат разделяни, те са взаимно допълващи се. Нещо става цяло само тогава, когато всички компоненти в него присъстват. Има значение и признанието на пациентите, има значение и признанието на колегите, има значение и признанието на студентите. Имам група студенти, които идват от трети до шести курс. Вече 10 години водя такъв кръжок. Те идват с ентусиазъм, отделят от личното си време, правят презентации, опитват се придобият базисни умения в хирургията, някои от тях влизат в операционната. Да виждаш такива млади хора, които имат амбиция и готовност да отделят време, сили, да жертват удоволствия в името на бъдещето си, е вдъхновяващо. Така че цялото ми е ценно. Пациентите, колегите, студентите, приятелите. 

Какво си пожелавате оттук насетне?

Да продължа да работя както съм работил и досега, може би и по-добре, макар че едва ли човек на 61 години може да подобри много работата си. Очаквам да започнем да работим минимално инвазивна хирургия. Пожелавам си да имам млади колеги, продължаващи да носят отговорност и да работят всеотдайно, както са работили досега. Пожелавам си да имам приятели, с които да се виждам само по хубави поводи, а не на работното ми място. Пожелавам си семейството ми да е добре.

 Снимка: Надежда Ненова


СПОДЕЛИ:

Коментари по темата


   zVp1

Още от ГОСТ на zdrave.net