Само, ако бъда принуден, мога да напусна България

Д-р Куртев е на 37 г. Завършва медицина в МУ-София. Взема специалност по кардиология през 2014 г. В момента е завеждащ отделение по "Електрокардиостимулация и електрофизиология" в Клиниката по кардиология на УМБАЛ "Александровска". Преди това е работил в СБАЛССЗ "Св. Екатерина", МБАЛ "Тота Венкова" - Габрово и Национална кардиологична болница. Специализирал е Електрофизиология в Сегед, Унгария. Д-р Куртев е асистент по Кардиология към катедра "Вътрешни болести" към МУ-София.

По време на интервюто за Zdrave.net в кардиологичното отделение беше докаран пациент за операция по спешност. „Пациентът е с регистрирани 12-секундни паузи на сърдечната дейност, тежи 180 кг, сомнолентен е, с тежка дихателна недостатъчност, придружена и със сърдечна такава. Има нужда от сравнително спешна имплантация на постоянен електрокардиостимулатор, в противен случай ще загине. Понякога имплантацията на пейсмейкър при такива пациенти е предизивикателство.“, обясни д-р Куртев причината, заради която прекъсна разговора ни.

Д-р Куртев, как избрахте медицината за своя професия?

Около мен винаги се е говорело за медицина. Баща ми и майка ми са лекари и пред мен никога не е стоял въпросът какъв да бъда. Живеех с разказите за пациенти, за лечение, за доброто и лошото в медицината. Така че още от съвсем ранното ми съзнателно съществуване съм се възприемал като бъдещ лекар.

Много деца на лекари отказват да продължат по този път…

Защото е труден път, защото е тежък път, а понякога и неблагодарен. В много случаи даваш много, а получаваш далеч по-малко. За съжаление пътят е много дълъг и особено в България има много трудности. Самото развитие, достигането до едно добро или да кажем - по-върхово ниво отнема много време. Няма лекар, който да е достигнал пика на своето развитие преди 40-годишна възраст или ако има това е много голяма рядкост. За разлика от банкерите, които и на 28-30 години вече могат да бъдат на много високи позиции, да печелят значително и да имат много добро качество на живот.

Казахте, че в България пътят е дълъг, но това не е ли така навсякъде по света?

Абсолютно е така. Обучението става все по-дълго, все по-тясно специализирано, изискванията се увеличават все повече, но няма такова покачване в заплащането или в социалния статус. Затова има и все повече отлив от професията ни. Поради тази причина и на Запад се търсят лекари преди всичко от Източна Европа, но и от Индия, Пакистан, Китай.  

Какво представлява специалността Ви?

Това, с което аз се занимавам е кардиология, но една тясноспециализирана област от кардиологията  - „Пейсмейкър терапия и електрофизиолгия“. Пейсмейкър терапията се занимава основно с три неща. Пациенти с намален пулс или с високи и ниски стойности на сърдечната честота, които имат нужда от имплантация на пейсмекър, който да регулира сърдечната дейност. Второ нещо е т.нар. внезапна сърдечна смърт, свързана с опасни аритмии. Имаме възможност да имплантираме устройство, което да улавя тези аритмии и да ги погасява, веднага щом се появят. Трето нещо, с което се занимава моята специалност,  е лечението на сърдечна недостатъчност. Ние имплантираме специални пейсмейкъри на пациенти в крайна фаза на сърдечна недостатъчност, които са без алтернатива или пък алтернативата е сърдечна трансплантация. С течение на времето тези пейсмейкъри увеличават помпената функция на сърцето, намаляват обема му и повишават преживяемостта и качеството на живот. Електрофизиологията пък – дейност, която смятаме тепърва да развиваме тук в Александровска, лекува сърдечни аритмии дефинитивно с миниинвазивни методи чрез изгаряне или замразяване на източника на аритмията.

А как се спряхте точно на тази специалност?

 Тя е много динамична. Свързана е много с техника, нови идеи, нови концепции. За да си актуален в тази специалност, трябва непрекъснато да четеш, да търсиш нови неща и на мен това много ми допада. Необходимо е да бъдеш много активен, да пътуваш много в чужбина, да колаборираш с големи центрове в Европа и Америка, които работят с този тип медицина. Другото нещо, което ми допада, е че ние можем да помогнем много на пациентите си. От една крайна фаза на сърдечна недостатъчност или животозастрашаваща аритмия можем да възстановим частично, а понякога дори изцяло функцията на сърцето и съответно коренно да подобрим както моментното състояние на пациента, така и бъдещата му прогноза.

От тази година обаче тези устройства стават по-недостъпни за пациентите, тъй като  Здравната каса не ги реимбурсира 100%. Как се справяте, когато пациентът няма възможност да доплати за устройството?

„Александровска“ е държавна болница и като такава ние имаме и социални функции, които много ясно осъзнаваме. В този смисъл, ние не можем да искаме пари на пациенти за спешни състояния, нито да искаме допълнително заплащане и за по-голямата част от пейсмекърите, които имплантираме. Конвенционалните пейсмейкъри, на този етап, в нашата Клиника са напълно безплатни. Същото важи и за пейсмейкърите за лечение на сърдечна недостатъчност. Проблемът с по-сложните устройства, които имплантираме, е много преди тазгодишната промяна на цените от Здравната каса. Това са т.нар. имплатируеми кариовертер дефилбрилатори, които  спасяват хората от внезапна сърдечна смърт. Там доплащането е значително, а същевременно става въпрос за животоспасяващо безалтернативно лечение. Многократно и като съсловна организация, и индивидуално като кардиолози, сме повдигали този въпрос, че Здравната каса трябва да поеме това лечение, защото то отговаря на всички условия, за да бъде прието, но на този етап това не се случва.

Защо избрахте „Александровска“ болница? И изобщо да работите в България?

Последната година и половина бях в Унгария на обучение по Електрофизиология. Разбира се, че ми е минавало през ума, че мога да работя и в чужбина, но в България е всичко, което имам. Тук са моето семейство, моите приятели, моите пациенти, към които чувствам лична ангажираност и не бих искал те да се чувстват изоставени. Дори през тази година и половина се връщах уикендите, виждах се с тях и се опитвах доколкото е възможно да решавам медицинските им проблеми. Просто съм свързан емоционално с България и не бих искал по никакъв начин да я напусна. Това може да се случи, само ако бъда принуден да го направя. А „Алексадровска болница“ избрах, защото тя има предимството, че не е бизнес ориентирана институция, че не е болница, която акцентира върху печалбата и не изисква от лекарите да изпълняват някакви измислени икономически показатели. В една частна болница пациентите, които не са здравноосигурени или са социално слаби, би трябвало да бъдат отпратени. Това за мен е недопустимо, да не помогна на пациент, който ме е потърсил за помощ, и социалният му статус не ме интересува. Този морален проблем в „Александровска“ не съществува. Това е едно от големите й предимства. Тук аз мога да работя професията си така, както я разбирам, както бих искал да се случват нещата.

Как успявате да се справите със синдрома на прегарянето?

Много е трудно и изисква целенасочени усилия. Човек не трябва да чака този синдром да се прояви и да стигне до фазата, когато от работа става нефункционален, изнервен, некомуникативен както с колеги, така и с пациенти, а трябва да го профилактира. Моят начин е преди всичко посредством спорт. Използвам малкото време, което ми остава между работата и семейството за всякакъв тип спорт, приложим в условията които живея – бягане, колоездене, плуване и др. Ходя на работа с колело и така печеля някакви часове за физическа активност. Нашата специфична професия изисква върхова форма както ментално, така и физически. Понякога на ден се налага да участвам в 5-6 дълги, тежки и изтощаващи процедури, продължаващи с часове, в условия на пълна стерилност, с тежка оловна престилка на гърба заради рентгеновите лъчи. Често се налага да се вземат бързи и трудни решения, които могат да костват много на пациента. А това изисква добра физическа форма, издръжливост и емоционална стабилност. Тези неща не са даденост и изискват много и постоянен труд. Някак си между лекциите, семинарите, обученията, професионалните пътувания, теоретичната самоподготовка, преподавателската и научната дейност, професионалистът трябва да намира време и за това. Иначе индивидуалните му показатели спадат и крайният резултат е лош и за него и за пациентите.       

Разбрах, че се занимавате и с изкуство.

По-скоро любителски колекционирам информация за картини и музика. Нямам някакво специално образование или познания. Изкуството е емоция. От една страна и картините, и музиката сами по себе си изразяват емоция, а от друга - аз самия мога да се изразя чрез тях. Те ме вдъхновяват. Една хубава картина може да ми даде чувство, което да ме накара да съм усмихнат през целия ден на работа. Обичам и класическата музика, която от една страна ме мотивира, а от друга ме успокоява. И ме връща в реалността. Осъзнавам, че някой преди мен е създал нещо толкова красиво и съвършено, че каквото и да направя през живота си, едва ли ще мога да го сравня с този шедьовър.