Д-р Димитрина Христова: Вярвам, че в света има повече добро, отколкото зло

Д-р Димитрина Христова е специалист педиатър и детски невролог с над 35 години клиничен опит. Тя е един от водещите ни специалисти в областта на детската неврология и епилепсиите при деца. Завършила е Медицински университет – София. Има придобити специалности по педиатрия и по детска неврология. Участва активно в работата на Асоциацията по Детска неврология и на Българската педиатрична асоциация.

Д-р Христова, как избрахте медицината за своя професионална съдба?

Още от времето, когато бях 8-годишно дете докато навърших 18 години мечтата ми беше театърът. В този период направих много роли в самодеен театър и то с успех – отдаваше ми се. Тогава всички около мен мислеха, че ще кандидатствам във ВИТИЗ, театралния институт по това време. Но когато бях на 13 г. се разболях, оперираха ме след 2 години така някак се втъках с човешкото страдание. Много ясно в този период разбрах, че най-голямото ми желание е да помагам на хората и да ги правя щастливи. Заявих категорично, че ще кандидатствам медицина. Без успех се оказаха всички доводи на родителите ми да се откажа от такава непосилно трудна професия, след като ме биваше за "по-нормална" работа. Но аз успях, кандидатствах и още на първата година ме приеха, следването ми беше успешно, нямам нито един неуспешно положен изпит, нито един взет посредствено – с тройка. Завърших с общ успех 5.50 и така се разбра, че ме бива и за медицина!

Коя бе причината да се посветите на детската неврология и в частност на епилептологията?

Завърших следването си през 1980 г. Тогава имаше разпределение и моето желание беше да ме разпределят в който и да е град, но само да съм педиатър. Сбъдна се желанието ми, и когато обичаш децата и медицината, всичко се нареди от само себе си. Станах още на втората година работа отличник на болницата. И оттогава до днес никога не съм допускала да не бъда отоворна, да не бъде честна да не бъда човечна и да не вредя! Това е магията на успешния лекар. Останалото е много труд, четене, издръжливост.

Оказа се, че притежавам тази упоритост и така, без всякакви "връзки" станах асистент в Университетската детска болница. А мястото ми го предложиха по време на изпита ми за специалност по педиатрия, защото се представих отлично.

След това там, като втора специалност избрах детска неврология, защото много харесвах неврологията по принцип. В моето семейство всички са математически мозъци - инженери, икономисти. И ето, изведнъж аз завърших медицина, без да имам потомствена насока, нито поддръжка. Имах обаче желание да помагам, имах отдаденост. Така станах детски невролог, с изключителния късмет да имам най-добрия учител по детска неврология - доц. Мария Узунова. С моите качествата и нейната висока образованост, голям интелект и морал, тя  ме изгради като много качествен детски невролог, и не само мен.

Като епилептолог се определих впоследствие, като преди това имах интерес към детската церебрална парализа - ДЦП, вродените инфекции, мигрената, но имаше неблагоприятни съдбовни събития в професионалния ми живот, с което научната и преподавателска дейност не по мое желание, се преустановиха. Остана ми преди всичко да се развиваам в детската епилептология

От години придружавате деца с това заболяване по време на техни летни лагери. Бихте ли споделели какво в личен план ви носи работата като лекар и човек, какво е преживяването да помагаш и подкрепяш тези толкова раними същества в стремежа им да бъдат като връстниците си?

Като детски невролог от 1985 г. разбрах какво е страдание, нещастие, болка, загуба. Страдам дълбоко, искрено и без притеснение, че ще покажа сълзите си, като знам че с тях не ставам по-слаба и с по-малко авторитет пред родителите. Затова придружавам децата, защото ги обичам. Защото са част от мен, защото толкова ме радват с постиженията си, защото виждам колко са истински добри и човечни. Просто казано с тях съм, защото съм част от тях, от тяхната съдба.

Защо според Вас обществото ни е толкова несправедливо към тях?

Аз вярвам в доброто. Доброто, което е повече от злото във всеки от нас. Вярвам, че в света има повече добро, отколкото злото. Когато си добър, можеш да съчувстваш, да жалиш, да обичаш, или можеш да приемеш болният, различния човек. Но виждате ли -ли хем има повече добри хора, хем само единици са онези, които приемат инвалидите. Това идва от средата, която ако стимулира  проявата на добронамереност, съчувствие в индивида, то това ще се прояви. Но как да се проявява в среда, която стимулира материалното, която е обърнала гръб на моралните ценности. Обществото е обърнало гръб на тези деца, поради духовната си пустота

Как можем да преодолеем стигмата?

Много труден отговор. Знам, като оптимист, че е възможно тази стигма да се преодолее, знам откъде трябва да се започне, но дали ще успеем да стане скоро...не знам. Промяната  идва от единицата. Децата да се възпитават от родителите си или от религия или училиище на добродетелност. Обществето  и законотворците да защитават тази добродетелност. Толкова е просто - правиш престижен този бизнес с финансови облекчения, който дава заетост на хора с увреждания и т.н

Бихте ли разказали за случай на стигматизиране, който Ви е натъжил и засегнал дълбоко?

За съжаление, имам много истории на пациенти преживяли стигматизация, някои с добър край, но повечето - неуспешни. Най-чести са тези, при които още от яслата и детската градина са отхвърлени, защото не искат да им дават обедния прием на лекарството. И децата си остават у дома. Други деца не отиват на лагер, защото учителката трябва да им дава лекарствата, а те са скрили, че са болни от епилепсия. А когато са разкрили, както е правилно, че страдат от епилепсия, им отказват да отидат на зелено училище. Болка...как не се вижда, как не се разбират тези деца?!

Какви са посланията Ви към колегите Ви, които първи се срещат с децата с епилепсия и семействата им?

Посланията са ясни - отговорност и професионализъм, задължителност с човечност! Епилепсията е заболяване, като всяко заболяване, за което е нужно висока начетеност и квалификация на лекаря, но като епилептолог - и много висока съпричастност и отдаденост към пациента.

Какво е любимото Ви занимание, вашето хоби за своободнто време?

Конкретно, фиксиранно хоби - нямам. Имам постоянен стремеж за личносттово израстване, боготворя природата, обичам деца, куччета и туризъм.

А най-голяма Ви мечта?

Мечтая много и това ме спасява от стреса, но не споделям личните си мечти. Една от големите ми мечти е да се открие способ за регулация на мозъчната възбудимост с медиаторна балансираност във всеки мозък. Знаете ли колко заболявания няма да ги има и колко по-щастливи ще сме, ако това се случи…