Д-р Красимир Симеонов: Всеки миг в живота е безценен и не трябва да го пропиляваме за безсмислени неща

Д-р Красимир Симеонов е специалист по УНГ болести, работи в Шумен и Разград. Председател на РЛК – Шумен. Освен медицина, той е завършил и магистратура по психология, като темата на дипломната му работа е „Психични състояния при пациенти“. Неотдавна д-р Симеонов се сблъска с COVID и като пациент. Днес разговаряме с него за призванието и всеотдайността, с която вече 42 години работи лекарската си професия, за смисъла на живота и големите истини в него, за трудностите на днешното време, породени от сблъсъка с епидемията и нежеланието на мнозина да проявят здрав разум и отговорно поведение.

Д-р Симеонов, как избрахте медицината, с какво Ви привлече лекарската професия?

Имах много добри родители и много ги уважавах. Израснах в семейство, в което любовта и добрите отношения бяха всекидневен пример за мен. От малък се увличах от естествените науки и най-вече от биологията. Спомням си, че се научих да чета на 4-годишна възраст и все си избирах книги на такава тематика. Имаше тогава едно списание „Природа и знание“, за което баща ми беше абониран и аз чаках с нетърпение да го донесе пощальонът. Исках да уча биология и да се занимавам с наука, но разбрах, че баща ми иска да стана лекар. Беше ми раказвал, че неговият баща, моят дядо, е искал той да стане лекар. Съдбата обаче отредила друго. Баща ми останал сирак на 15-годишна възраст, след като дядо ми загубил живота си по трагичен начин. Татко трябвало да бъде глава на семейството и да се грижи и за двете си по-малки сестри. Започнали години на голяма бедност, дори на мизерия, имало доста подигравки от хората, че щял да става доктор. Може би това е оставило силен отпечатък в ума ми. Дойде време и аз последвах неговото желание и през 1971 г. записах медицина във Варна.

Коя бе причината да се посветите на оториноларингологията?

Още като студент, пак баща ми ме запозна с тогавашния завеждащ на отделението по УНГ болести в Шумен - д-р Христо Христов, те бяха приятели. През годините д-р Христов направи много за издигането на нашето отделение, което и сега едно от водещите в страната благодарение на сегашния завеждащ д-р Красимир Бозов и аз много му се радвам. Тогава д-р Христов ми обеща да ме запознае с тънкостите на специалноста и наистина изпълни обещанието си. Той е първият ми и най-важен учител в професията. И до ден днешен изпитавам дълбока благодарност към него, защото нищо не скри и нищо не спести, за да ми покаже и да ме научи на всичко, което знаеше и можеше. От самото начало специалността ми стана интересна. Разбрах, че има поле за изява на сръчност и много умения, с които да се помага на хората и още като цехов лекар оборудвах кабинета си с необходимото и започнах да практикувам и това. Бях започнал вече специализация към отделението, в което останах на постоянна работа през 1980 г. Сега имам самостоятелна групова практика по УНГ болести, а от 2010 г. работя и в УНГ отделението в МБАЛ - Разград.

Вече близо 2 месеца не сте сред пациентите си, защото Вие самият доскоро бяхте пациент. Разкажете как болестта се промъкна в семейството Ви?

Известно е, от самото начало на пандемията, предимно по данни на китайски лекари, че най-уязвими към зараза са УНГ-специалистите и офталмолозите, и че сред тях смъртността е най-висока. Знаем, че колегата очен специалист в Китай, който първи сигнализира за този нов вирус, вече не е жив. Такова е естеството на тези специалности. Изисква се съвсем близък контакт при прегледа на пациентите и има много рискови манипулации, които предполагат по-голям шанс за зараза. Разбира се, има и други възможности, но тази е най-вероятната.

Тук бих отбелязал, че досега никой не е споменал, че работещите лекари в специализираната извънболнична медицинска помощ са на първа линия при среща с пациенти, заразени с COVID. Не се ползваме с никакви преференции, нито се говори за 1000 лв. или сега за 600 лв. Все едно не съществува такава категория лекари. Иначе се търси законова административна възможност насилствено да се командироват в COVID отделенията. Такава новина произведе вчера зам.-министърът на здравеопазването д-р Бойко Пенков. Надявам се колегите от националното ръководство да вземат отношение. Ние ще продължим да работим съвестно въпреки това.

Лично при мен в семейството ми се случи така, че първи прояви на болеста показа съпугата ми. Тя трудно ляга на легло дори да е болна, но сега имаше голяма физическа слабост, загуби обоняние, имаше не много висока температура. Аз се усъмних и направихме бърз тест, който беше отрицателен. Тя продължи да се влошава, а след около 2 дни аз също устих необичайна умора и слабост, появи се глвоболие и много мъчително схващане във врата. После се развиха и другите симптоми - температура, кашлица, болки зад гръдната кост, повиших кръвното налягане. На 28 септември бяхме и двамата в Спешното приемно отделение на МБАЛ - Шумен, където колегите си свършиха перфектно работата. При мен нещата бяха доста по-сериозни по отношение белодробната находка и кръвните изследвания. Последвах съвета на шефа на отделението д-р Загорчев, тъй като му имам пълно доверие, и още вечерта постъпих в болницата, във Вътрешно отделение. И добре, че го послушах, защото на 29 септември се разбра, че тестът за COVID е положителен и бях прехвърлен в Инфекциозното COVID отделение. Благодарение на всеотдайната работа и високия професионализъм на моите колеги и грижите на целия персонал успях през тези доста тежки 23 дни да премина през това изпитание. По-добре e да не навлизам в подробности за болестта, те са известни. Важното е, че сега се чувстам по-добре, все още съм доста слаб физически, получавам информация, че в повечето случаи е така. Въоръжил съм се с търпение и се надявам, макар и бавно, да се възстановя.

Знае се, че всяко житейско изпитание е урок. На какво Ви научи това, което преживяхте?

Лично за мен това беше още една възможност да осъзная и да преживея, както се казва, на терен, че непостоянството е непрекъснато с нас - от раждането до смърта, а може би и след това. Не крия, че съм практикуващ будист и медитирам от 2004 г. почти всеки ден, точно върху това - върху непостоянството и смъртта, но също и върху радостта, която можем да преживяваме тук и сега, помагайки на другите, за да намалим по всякакъв начин болката и страданието. Точно в такива моменти обаче човек може много силно да усети с цялото си тяло, на физическо, ментално и на емоционално ниво, че тук, в обусловения свят - в „самсара“, както казваме ние от будистката общност, че няма нищо трайно, на което да заложи, в което да намери убежище и да бъде спокоен. Това обаче за мен не е нещо песимистично, нещо, което води до отчаяние и загуба на смисъл в живота. Напротив,в такива ситуации човек може да разбере след такова преживяване, че както всички останали, той се ражда, пораства, остарява, може още преди това да се разболее, и накрая все пак умира. Това всички го знаем на ментално ниво, защото сме интелектуални същества. На емоционално ниво обаче трудно го приемаме. След такова преживяване е някак си по-лесно да се види, че всеки миг от живота е безценен и не си струва да го пропиляваме за безмислени неща. Разбираме, че най-ценното е да направим най-доброто, на което сме способни, за да помогнем на другите. Разбираме, че всички сме сързани по всякакъв начин. Разбираш, че ти съществуваш, защото другите са направили нещо за теб и е много естествено по същия начин и ти искаш да направиш нещо добро за тях. Не говоря само за грижите на моите колеги. Сега още веднъж разбрах колко много добри приятели имаме, които се интересуваха за нас и ни помагаха по много начини в тази тежка ситуация. Безкрайно им благодаря!

Как изглежда днес светът от прозореца – не на болничната стая, а на собствения Ви дом?

В първите дни след болницата виждах и усещах нещата около себе си по някакъв различен начин. Дори го споделих със съпругата си. Всичко беше някак си нереално, не знам, не мога точно да си го обясня. Сега постепенно всичко се връща към обичайното, както преди. Имам предвид светоусещането, ако точно това ме питате.

Имате немалко години професионален опит, как според Вас пандемията промени мисленето и поведението на пациентите?

Работя повече от 42 г. като лекар и винаги съм знаел, че хората въобще, не само моите пациенти, си имат своите стрхове. И винаги съм уважавал това чувство на страх. Поради тази причина никога не подценявам каквото и да е оплакване на който и да е пациент, било то и най-странното и шантаво. Защото има всякакви. Зная, че никой не отива на лекар просто така, да си губи времето и да си харчи парите. Позволявам си да говоря за това, защото през 2006 г. завърших с голямо желание и удоволствие магистратура по психология и темата на дипломната ми работа беше "Психични състояния при пациенти". В нея трябваше подробно да разгледам, да анализирам и да представя такива феномени като стреса и страха в множество аспекти. Сега страхът, именно в различните негови аспекти, изплува на повърхноста на нашето битие и ежедневие в изобилие. Това променя и мисленето, и поведението на всички хора, не само на отделни индивиди, в това чило и в качествата им на пациенти. И какво можем да установим? Сега хората, обществото са полярно разделени. Една част от тях са преминали в едната крайност - на голям, видим страх, дори паника, другата част са в състояние на пълно неглижиране и отричане на проблема, като за целта използват всякакви конспиративни теории и фантасмагории. Има и такива, които тънат в пълно невежество. За щастие, има и такива, които успяват да проумеят истината и да съществуват в по-спокойно и разумно състояние. Като отбелязвам двете полярни крайности, искам да подчертая, че те, макар и противоположни, са предизвикани от едни и същи причини, а именно стресът и страхът. В отговор на чувството страх, човек още от детството си изработва стратегии, наричани механизми за защита. До петата, шестата година децата се научават да използват защитни механизми, за да скрият или да маскират своите чувства и продължават да постъпват така и като възрастни хора. Най-разпространените механизми на защита от страха са отдръпване, отстраняване, отдалечаване. Отстраняването е най-разпространеният механизъм сред малките деца. Отдалечаването е най-лесната защита от всички възможни. Ако ситуацията изглежда твърде трудна, човек просто се отдръпва от нея физически или мислено. Не искам да навлизам в подробности и да обяснявам такива механизми за защита от сраха като идентификацията, проекцията, преместването и изместването на реалния източник на страх. Наблягам обаче на отрицанието като механизъм на защита. (На чист български език може би звучи като "Те такова животно нема!"). Т.е. отказът да се признае, че тревожната ситуация действително съществува или че изискващото тревога събитие действително се е случило. Както чух още при първата вълна Теди Москов да разказва коментари от кварталното кафене: "Абе, некой виждал ли го е тоа вирус? Побъркаа ората!". Дори фактът, че твой близък се е разболял от COVID и дори е починал, не се приема като истински, а се търси конспирацията.

Изтласкването е крайната форма на отрицание, а пък чрез реактивното поведение човек маскира своята тревога чрез действия от напълно протиположен тип, различни от разумните. Като да не си сложиш маска например. Нека обаче тези неща бъдат обяснени от професионалните психолози, защото аз не съм такъв. Но всички виждаме, че всичко това витае навсякъде около нас.

Какъв съвет бихте дали на хората, които не вярват в съществуването на вируса?

Нека се доверят на своя здрав разум и на експертите. Аз правя така и от самото начало на пандемията следя какво казват нашите колеги и учени от България и по света. Това са водещи лекари и учени с огромен опит - вирусолози, инфекционисти и епидемиолози, пулмолози и реаниматори и много други. Техните познания са базирани на научни доказателства, а не на конспиративни теории. За съжаление има и наши колеги, които са паднали дори и под нивото на пациентите си, но нека те сами да преценят собствената си компетентност. Също така знаем, че хората по природа пропускат съветите на експертите, защото не искат лесно да си променят навиците и да си нарушат спокойствието. Те не искат да нарушат привидната си устойчивост и сигурност, защото трябва да положат някакви усилия и да направят това, което експертът им е казал, дори да са му платили. Аз често казвам на моите пациенти, че каквито и гениални съвети да съм им дал, каквато и уникална за тях рецепта да съм им предписал, когато излязат от кабинета, само те са на ход и трябва да изпълнят моите предписания поне наполовина. Какво ни казват накратко знаещите за този вирус SARS-CoV-2, причиняващ COVID-19? Това е РНК вирус от групата на коронавирусите. РНК вирусите мутират много лесно и бързо. Коронавирусите, както и другите вируси, са милиони години с нас. Те нямат клетка, а имат само обвивка, т.е. не могат сами да се възпроизвеждат. Те навлизат в клетката, променят, образно казано, нейната програма, тя ги произвежда в милиони и загива. Този вирус на COVID-19 е много по-особен. Има дълъг скрит инкубационен период, което е предпоставка да се заразят незабелязано много хора. Поразява подмолно целия организъм. Влиза през носоглътката по въздушно-капков път и с неизмити ръце и продукти - през устата. Затова са важни маските и добрата хигиена, дезинфекцията и дистанцията. Има голямо значение количеството на вирусите - колкото са повече, толкова по-тежко е заболяването. За тези, които пренебрегват маските и твърдят, че вирусът бил толкова малък, че преминавал през тях, напомням, че той няма крила да прелети. Вирусите се разпространяват с капките, които отделяме, а те се задържат от маските, макар и не на 100%. Когато попадне в организма, той засяга най-вече малките кръвоносни съдове и предизвиква васкулит, може би по-точно ендоваскулит, защото засяга ендотела, вътрешната обвивка. Може да не съм съвсем точен, защото не съм специалист, но знам, че вече е доказано, че клетките са задръстени с вирусни частици. Увеличава се кръвосъсирването и на място се образуват микротромбози. Засягат се най-много белите дробове, но и всички органи, защото навсякъде има малки кръвоносни съдчета, капиляри. Обменът на кислорода се затруднява извънредно много. Така да се каже, филтърът се задръства и в някои случаи и изкуствената белодробна вентилация не помага и лекарите се оказват безсилни.

Клиничната картина е много разнообразна, но вече се очертават някои основни неща. Важно е да се знае, че имунитетът силно се засяга, за определен момент като че ли „заспива“ и след това може да се разрази така наречената цитокинова буря и всичко много бързо да приключи. За толкова години практика не си спомням за такова "грипче", което за 6-7 месеца да обхване милиони по целия свят, милиони да умрат, а в България да има над 1000 медици заразени, част от тях да си отидат от този свят, някои доста по-млади от мен.

Вие сте и председател на РЛК в Шумен. Какво искате да пожелаете на колегите си в тези трудни дни?

Искам да им блгаодаря за всеотдайната работа и героизма, който проявяват. Не се притеснявам да използвам тази дума. Пожелавам им на първо място да бъдат здрави и да запазят своя хладен разум и самообладание. Не бих упрекнал никога никой, който се страхува за себе си и за семейството си. Горещо моля всички да запазим човещината си, и разбира се достойнството си! И нека политиците най-после да си свършат работата.