Резултатът е отличен, когато пациентът е добре, а лекарят - удовлетворен

Доц.д-р  Владимир Русимов е роден е на 24.06.1971 г. в гр. Кюстендил. Средно образование завършва в ЕСПУ "М. Дринов", гр. Кюстендил през 1989 година, а през 1995 година висше образование – медицина в МУ – София. За периода 1998-1999 г. е специализант по Ортопедия и травматология в УМБЛАСМ" Н.И. Пирогов". От 1999 до 2006 г. е лекар-ординатор в І-а и ІІІ-а травматологична клиника УМБЛАСМ "Н.И. Пирогов". През този период 1999-2007 е последователно асистент и главен асистент към Катедра "Спортна Медицина" в НСА. Придобива специалност по ортопедия и травматология през 2002 година. През 2006-2007 е завеждащ "Артроскопско'' отделение към ІІІ-та травматология УМБЛАСМ "Н.И.Пирогов". За периода 2007-2012 г. е лекар-ординатор в клиника по „Артроскопска травматология”, КОТРХ, ВМА. От 2012 г. година е функционален началник на клиника "Артроскопска травматология" във ВМА. 

Член е на основни лекарски организации у нас и в чужбина: БЛС, БОТА, EFFORT, AO Alumni, Европейско Дружество по Спортна Травматология и Артроскопия (ESSKA). Д-р Русимов е председател на комисия във ВМА за сертифициране на високоспециализирана дейност  „Артроскопия” към Медицински Факултет на СУ „Климент Охридски” и зам. председател на секция по „Артроскопия” към БОТА. Д-р Русимов е провел сертифицирани специализации и курсове в страната и чужбина, в това число курсове по артроскопска хирургия и ендопротезиране на големите стави, проведени в Германия, Словения, Франция и Испания, Basic и Advanced АО курсове по фрактурна хирургия в Словения.

Доц. Русимов, как избрахте медицината за своя професия?

Постепенно, още от ученическите години. Може ми дойде от любовта ми към природата, към живота, към хората, в ученическите години повече към животните и птиците. Първо исках да ставам зоолог, след това реших, че искам да стана лекар. Може би и домашното влияние имаше роля, тъй като около мен всички са лекари, освен  баща ми. И в момента вкъщи всички сме лекари. Съпругата ми е лекар, синът ми вече учи медицина. По цял свят в медицинската професия има някаква наследственост, тъй като тя е малко по-специфична част от човешкото знание и възможности. Трябва човек да се отдаде повече, да вложи усилия и влагайки усилия за да стане лекар, професията го грабва. По същия начин и хората около лекарите също ги запалва идеята, защото медицината освен, че е професия, е и изкуство. Човек трябва да сътвори нещо в главата си, за да даде здраве. Това е свързано с много усиля на мисълта и на духа, включително и физически.

А как избрахте специалността си?

Специалността „Ортопедия и травматогия“ се оказа най-близо до моя натюрел. Бях спортист като ученик и малко след това като студент. Спортните травми и динамичността на професията ме наведоха на идеята, че ако искам да продължа да съм динамичен, това е моето място. Най-хубавото там е, че незабавно се виждат резултатите от това, което си направил и затова ми дойде без много колебания.

А как се насочихте конкретно към артроскопската хирургия?

Това вече се случи на много по-късен етап. След като преминах основите на травматологията  в една много сериозна школа - Пороговската. Ако човек иска да се научи на травматология, там е мястото. Там са случаите, там са всички възможни травми. След това, разбира се, идването ми във Военномедицинска академия отвори нови възможности към високотехнологичната медицина и това, което правим в момента. Артроскопията започна да ме привлича първо с това, че е миниинвазивна, по-малко травматична, те. лекарят нанася много по-малка оперативна травма, а възстановяването е по-комфортно за пациентите. Пък и този тип хирургия дава много нови възможности за лечение, такива каквито конвенционалната хирургия няма как да осигури. Това, разбира се, е само за благото на пациентите.

При кои случаи е най-подходяща артроскопската хирургия?

При вътреставни увреждания - на коленната, на раменната, на глезенната, на тазобедрената, на малките стави на китката. Дори на ставите на пръстите може да се работи с камера, което дава възможност да видим по различен начин нещата вътре, в сравнение с това, ако отворим една става по класическия начин. 

Кои са най-впечатляващите случаи в кариерата Ви?

Трудно е да се каже. Може би това са случаите, които са завършили максимално по желания от мен и пациента начин. Всичко, което се прави е пациентът да бъде добре и лекарят удовлетворен. Тъй като напреднахме в този тип хирургия, специално в раменната, получихме възможността да правим присаждане на животинска тъкан по артроскопски път в зони, в които сухожилията и меките тъкани са безвъзвратно увредени. Така ги заместваме, за да може функцията да се възвърне. Материалът е свински, а правилното му наименования е колагенов матрикс, т.е. имплантираме една матрица, която е достатъчно устойчива и добре усвояема от организма и която дава възможност върху нея да прорасне собствена тъкан, която да замени липсващата. Тази матрица е като скеле, което слагаме, за да поддържа мястото така, че тялото да си свърши своето. След време това скеле си променя структурата и започва да прилича на човешко.

Причината да бъде избран свински материал заради генетичната близост на човека и свинята ли е?

Не толкова. Да, има генетична близост между човека и прасето, но в случая е важна обработката,качеството на тъканта и достъпността. Когато ние използваме тази тъкан, в нея вече няма генетичен материал, клетките са унищожени, затова се нарича ацелуларна дерма.

А правите ли трансплантации и от трупни донори?

Налагало се е да взимаме костна тъкан за костни дефекти. Сухожилия още не ползваме, но колеги от други болници ползват тази методика, за да присаждат сухожилна тъкан, когато се налага. Това е много разпространено в САЩ, защото спестява т. нар. автотрансплантация, която правим ние. Не нанася допълнителна травма, за да вземе от човека тъкан и да я преместим на друго място. Това е удобен метод, който обаче също си има недостатъци поради това, че е чужда тъкан, че има малко по-висок риск от инфекция, усвояемостта в тялото на чужда тъкан е малко по-трудно. В крайна сметка обаче резултатите от това дали ще е авто- или алотрансплантация са едни и същи за пациентите.

В първия работен ден на новата година направихте четири операции…

Да, така се оказа. Четири големи, все раменни операции. Само единият от пациентите беше по-спешен, защото имаше луксация в рамото, която не позволява дълго отлагане, но останалите пациенти са планирани. Нашата хирургия е повече планова, пациентът е предварително прегледан, диагностициран, сътоянието му не налага някаква спешност и затова ние имаме листа на чакащите, в която се чака около месец. 

Много ли са случаите на хора със ставни проблеми?

Да, но при нас са концентрирани. Освен с коленна патология, която е широко известна, тук развихме много раменната хирургия, дори направихме специализирано отделение по раменна хирургия. Аз съм много доволен, защото това дава възможност да се концентрира патологията на място, където хирургията е развита. Всеки ден правим минимум по две раменни операции. Оформяме се като център по раменна хирургия, какъвто мисля, че все още няма в страната, което е благодарение както на нашите собствени усилия, така и на ръководството на болницата, тъй като това изисква доста ресурс.

Как се справяте с натоварването?

Човек свиква с него. Разбира се, имам си своите начини за разтоварване. Освен всички общо познати - вижданията с приятели и разходки, имам едно старо хоби от ученическите години - фотографията. За доста време, развивайки се професионално, я бях оставил на заден план, но напоследък отново ми дойде музата да се занимавам с нея. Сега започнах да залитам малко по-дълбоко в тази област, може би защото имам и възможност вече да се отдам на това хоби. Съпругата ми също ме подкрепя, защото е свързано с пътуване, самостоятелни излети. Освен, че ме подкрепя, тя е и първият ми критик, което е особено важно. Има много творчество във фотографията - композицията, обработването на кадрите, постпродукцията. Сега навлизам в дълбочината. Докато си щраках едно време беше едно, сега вече е по-сериозно.

Снимка: Надежда Ненова